Добруджата заминава

Вчера бях на откриване на паметник на отвлечените и впоследствие убити от румънските окупатори през 1916 г. 79 жители на с. Красен. Селото е, ще ме прощавате за клишето, чудно красиво. Намира се в община Генерал Тошево на само 5 км от границата с Румъния. Което от друга страна значи, че е в сърцето на Добруджа, закътано в един дол между безкрайните добруджански равнини. Благоустроено, чисто, с ремонтирани училище, читалище и широк център, на които могат да завидят дори някои по-малки наши градчета. Но едно нещо му липсва. Хора.

За откриването на паметника, въпреки лошото време, бързо се събраха около петдесетина човека. Всички до един - пенсионери. Докато вървеше церемонията се чудех защо ги няма децата, след като има такова хубаво и голямо училище. Като изключим кмета, единствените по-млади хора бяха гости от общинския център или от Добрич. След прерязването на лентата гостите се отделиха на една страна, а местните започнаха да си разправят спомени от онова време. "Само дето не разбрахме кой е отвлякъл и убил дядовците ни" каза един от тях, с което предизвика дълъг разговор по темата защо на иначе прекрасния паметник липсва точно това важно уточнение. "Защото не щем да дразним румънците, ний нали - все да не обидим някой, все мълчим", му отговори друг."То щото пък те много се съобразяват с нас, санким не щат пак да ни завземат" се включи трети. Тук разговора отново се върна към времето на румънската окупация. Всички бяха единодушни, че румънското е било по-лошо и от турското. В този момент в разговора се включи кметът на селото, Тошко Тачев.

Когато го запитах защо нямаше деца на откриването, той ми отговори кратко и ясно -"Защото няма." От там насетне започна да реди тъжната статистика. През 1975 г., когато се създало местното АПК, в селото живеели 2 500 души. Тогава Красен е едно от най-големите, най-благоустроените и богати български села. В него има даже болница с модерна за времето си медицинска апаратура. След тази година започва упадъкът. През 1991 г. в селото има 750 постоянни и 350 временни жители. 22 години по-късно тук живеят едва 320 човека. В местното училище, красива триетажна сграда, сега учат само 104 деца. Но това са децата на 16 съседни села, за които то се явява средищно. От тези деца 8 са българчета, а 96 - циганчета. От българчетата пък от самото село са едва 4. Впрочем, както разбрах впоследствие, последното дете в селото е родено през 2007 г.
 

В този момент кметът, държелив и буден 55 годишен мъж, си спомни, че когато е бил първи клас, в училището е имало 650 ученика. И това са само до 8 клас, защото след това децата продължавали да учат или в общинския, или в областния център. След което замълча и после с много мъка в гласа каза "Какво да ви кажа... Добруджата заминава."Старците наоколо мълчаха, след това един от тях го погледна и каза "Кмете, тя Българийката си заминава."
 

А Красен е направо цвете в сравнение със съседните села. В тях или почти няма хора, като Краище и Росен, или има, но пък за сметка на това не са българи. То това и беше в крайна сметка последната утеха на хората - "Поне сме си наши, цигани нямаме хич. Ей го на, виж в Спасово какво става - една сплитка чесън да си оставиш на стряхата да виси, трябва да стоиш до нея с пушка да я пазиш - веднага ще я откраднат." А в тези села само допреди 30-40 години циганите са екзотика. Кметът отново се върна в спомените си. "650 ученика бяхме, ама само българчета. А сега, като дойдат циганчетата, се чудим как да си опазим медните улуци на училищната сграда."
 

Всичко това, забележете, не се случва някъде на края на света. На само 38 км от Добрич, в сърцето на най-плодородния български чернозем, в една уредена община - дом на някои от най-богатите български арендатори, едно село умира. Но не само то. Един народ умира. А заедно с него умира и държавата му. Процесът не е необратим, все още. Но е много напреднал. И ако до 5 години не се случи радикална промяна в държавната политика, "Добружата", както и казваме ние добруджанците, ще си е заминала безвъзвратно. А заедно с нея и Българийката.

Костадин Костадинов