Народното събрание - окупирано отвътре

Живата верига на протестиращите около сградата на парламента, която трябваше да спъне работата му и да предизвика нови парламентарни избори, се скъса и уличният бунт закъса. Той излъчи неколцина нови граждански говорители, обществени полузащитници, защитници и вратари, но нито един нападател. Нито от средите на лявото крило, нито пък се пръкна откъм дясното пространство на павирания в жълто терен. Защо?

Преди да превърнем тази публична питанка в удивително твърдение, трябва да признаем, че най-островърхите ножове в гърба на тригърбата камила на правителството забиха старите муцуни Румен Петков и Татяна Дончева, които улицата няма как да припознае като комунистически светци.

И двамата са люде с характер, а и имат доста богата колекция от универсални рендета, които пускат, когато трябва и доколкото трябва.

Ударите им срещу кръга „Моника", който е на път да се превърне в аферата „Моника", не са само персонални и единствено лявоориентирани. Те са частици от едва сдържан гняв срещу съюза на Станишев с ултралевия атакистки биоробот. И въпреки че в близкото миналото Петков и Доган бяха в доста топли шотлански отношения, разредени с три бучки лед, днес или ледът е доста повече от вчера и водата преобладава във взаимните им скочове. Или бадемите свършиха и остана само дъх на бадеми, а може би най-вече става дума за едни други, много различни цени. И за друг център на ценообразователите.

Медийните обвиненията на двамата червени лидери често избиват и в изречени подозрения за закулисни договорености между двамата от ГЕРБ и тримата от БСП, без да се броят новоредените деца на розовата европринцеса... Което не е невъзможна хрумка, след като преди десетина години подобна мъжка политическа договореност се случи между новоизлюпения антикомунист Иван Костов и много пресния бивш комунист Николай Добрев.

Защото задният двор на политическите брокери е пълен с ученици, отличници от кремълската школа на Луканов. Резултатите отново са на лице и на опък - старият партиен шинел на БКП е като Дядовата ръкавичка - винаги има място за още едно политическо животинче. Или жестоко животно.

Но да се върнем към питанката, защо обсадата на парламента прерасна в поредица от вотове на недоверие. Защо уличните манифестации не излъчиха нито популярен манифест, нито нов лидер, нито точния център напададел, който отлично да играе на своя глава, и използва много технично и еднакво умело и двата си десни долни крайника.

Отговорът е прост като гъбена чорба

Тези, които трябваше да подскажат на улицата новото лице, замълчаха като стари гробища. Нито на Реформаторите, нито на ГЕРБ им са нужни нови вестоносци, макар че събуденото столично общество ги искаше неистово. Но след като не ги получи, мнозина се прибраха на топличко при свойто второ „аз".

На протеста му стана ясно: гласуваш за дясно, получаваш Костов и Кунева, гласуваш за Радан и бившите на Доган, връщаш Борисов на власт.

И какво ти остава? Пак да се утешаваш, че промяната още веднъж се отлага, а политическото порно не допуска нови участници. Вярно, по-важно е този лошо заченат парламент да бъде разтурен и да се видим отново пред урните, поне ще пратим завинаги чернодрешковците от „Атака" в запаса, но от сега трябва да се примирим, че бъдещият ни бардак ще бъде рай за старите курви. И за техните представители.

Ето защо категоричното крякане „Оставка!", в което с пълен глас участвах и аз, прегракна. И не доведе до ново гласуване. Затова пък хоровото изпълнение вече може да се чуе в голямата ни парламентарна зала на мъничката ни държавичка. Но това не върши работа.

Тъй като устата на политическата ни класа е много по-голяма от задното й отвърстие и този път се спече до пълно безсилие. При наличния политически запек има три запушени изхода от беизходицата - за първия нямаме честни младши офицери, за втория - липсва ни общонационално недоволство, каквото групировките имитираха през февруари, а и третият също е невъзможен - липсва стабилно парламентарно мнозинство, което не само да не спира реформите, а да има сили за решителни промени.

И четвърто.

Нямаме незамисима Главна прокуратура, която да се самосезира срещу себе си и да се самоизправи пред съда, за това, че със съзнателните си действия опорочи последните избори и стана съучастник на уникален прокурорски държавен преврат

Така че, какво ни остава? Още четири години вотове и четири години да оплюваме Пеевски. Или ще чакаме олигарсите сами да решат кога да предизвикат нови избори? Да, когато Николай Бареков и бараката му отрепки от ГЕРБ и куневисти, станат готови, да превземат, както Бойко власта. Или поне да си я делнат с Доган.

Прав е Петър Стоянов, че само ако лявото реши да се раздели на социалдемократи и червени чугуни, само това може тури точка на тази агония, на това порно, на това публично бъркане по дупките и предизвикващо у масите недемократични щения за силов режим.

Но явно ГЕРБ има обмислена тактика да показва безсилието и безсмислието на този парламент, работещ най-вече чрез парламентьорите на задкулисието. И тази тактиката засега успява, но серията от вотове на недоверие не вършат работа на ъперкутите, нито имат ефекта на десни прави в ченетата на червените ченгета. Не се използват нито саблени удари, нито прийоми от каратето, а се влиза в близък бой, в който си разменят димящи от пот думи, но не и челни удари.

ГЕРБ са от по-горна, полутежка категория, а срещу тях на публичния ринг са се изправили „петлето" Сергей и „перото" Местан. Или обратно - понеже е все едно, последните двама еднакво си наежват перушинките, и еднакво пискливо кудкудякат, защото нямат яйца. Бутането продължава, но вече гледаме едно безкрайно смешно сумо. И най-важното: няма го съдията, решително да се намеси в тази карикатурна прегръдка между сивото, турскосиньото и алените знамена на олигархията. Която е готино зрелище за чернокапците на Волен, които се държат уж като неутрална съдийска колегия, но гледат мача от местата на платената публика, наричана някъде клакьори.

Съдията на ринга го няма, но колегите му от „Атака" около ринга масово отсъстват, предпочитат вкупом си веят гащите из Брюксел и тамошните кръчми. Така и никой не каза кой и за чия сметка ги командирова тези влюбени в българщината юнаци и юначки, ръсещи жълти стотинки като помощи на закъсалите си партийни членове, под надслова „Православна солидарност" . Кой знае защо това ми смърди на православен панславянски популизъм, взет на заем от московски магазин за мощи трета употреба.

Мачът постепенно се обезсмисля. Заедно с безгръбначният парламент. Имам чувството, че нямаме премиер, а объркан ученик зубрач, защото вместо него от парламентарната трибуна взимат непрекъснато думата, дори и в негово присъствие, двамата му настойници, полит агитатори, дървени даскали, които защитават позорната му позиция.

Защо позорна ли? Защото след като раздаде този един милиард на един милион пенсионери, безработни и бедно заплатени хорица, те утре ще осъмнат пак бедни, безработни и зле заплатени. Орешарски иска като Спасителя с три риби на нахрани три хиляда души, но урокът на Христос е друг - Той е показал на бедните как да си ловят риба, как сами да си заслужат хляба и солта. А не като нашето полуградско народонаселение, което цял живот чака отново чудото, наречено съветски социализъм. И да се надява, че в остатъците от съветския труп, умело претрансформиран в олигархична леш, ще доизбута животеца си, ощастливен да сподели съдбата на торните червеи...

Това народонаселение не се досеща, че финансовите трохи на Олигарски са емоционален подкуп, за да гласува отново за своите отчуждени от тях партии, но понеже е понеже е изиграно не веднъж от партийните си тарикати, то въпреки това, като зомбирано, пак се надяват на тях, да го включат в играта, която отдавна, отдавна за него е приключила.

Този грешен милиард щеше да бъде по-праведен, ако бе инвестиран в отриване на нови производства, работни места, но вместо това на избиратели на Местан ще продължават да нижат тютюн, а онези на Станишев - да бранят със зъби и нокти голямата си партийна правда. Нищо че ги виждаме на контрапротестите колко са озверели, но не може да не ми стане жал за сломените им старчески нокти и за зле залепените им изкуствени ченета.

Бедният духовен и всякак беден човечец, е политически слепец. Той не е убеден, че обществото ни трябва да измине трънливия си път към Запада, към неговата организация на труда и функциониране на правова държава. За съжаление след края на Студената война глобализацията веднага изяде демокрацията, защото тя остана враг, без заплаха. И вместо да върви към своето самоусъвършенстване, тя се самоизроди в самоизяждащо се същество. И в този исторически момент целокупният Запад не е пример за обърканото човечество. А у нас това объркване доведе отново народецът ни да диша и въздиша между бляновете и химерите - за безплатен, братски руски газ, за безплатен, православен руски нефт, за безплатен панславянски ток, за безплатно погребение в стената на партийния дом.

И обратно, но пак у нас, ако някой се обяви за ляв - веднага скачаме - а-а-а, искаш да реставрираш старото, миналото. Ако кажеш, че е с десни възгледи - чувам, как не те е срам, бе, ти защитаваш статуквото, което е непоносимо.

Сигурно ти плаща Сорос.

А същите обвинители предпочтат да премълчават фактите, че Кремъл плаща за своето уж мълчаливо влияние у нас.

Опитвам се да видя страната си отстрани, макар че съм вкаран и вкоренен доживотно в нея. Това не е сериозна държава. Продължаваме да изпадаме в изолация, все повече и повече. Не само няма съдия на ринга, а въобще няма пилот в самолета, нямаме дори съвременна конституция, която да включва или изкълчва спасителния автопилот. Безвремието на руския социализъм няма почивен ден. Просто сме оставени на доизживяване, без никаква възможност за мажоритарен вот, без никакви независими личности в бъдещия парламент, а само със социалните сеири на болшинството от партийци, повечето бивши болшевики.

Румен Леонидов,
vevesti.com