Пирати-маскари

 

В последните няколко месеца се наблюдава една тревожна тенденция. От медийното пространство все по-често започнаха да ни предупреждават за наближаваща икономическа криза. Това наистина звучи обезпокоително.

Реално погледнато, редовият български гражданин живее в икономическа криза от няколко десетилетия насам. Но все пак през тия десетилетия се наблюдаваха леки тенденции в икономиката ни – ту нагоре, ту надолу, които, на фона на тая резидентна финансова криза на българина имаха не толкова незначителен ефект върху неговия джоб и най-вече върху неговата психика. Едно е да живееш, да речем, в Австрия, да получаваш заплата 2000$ на месец и за четири години заплатата ти да се увеличи с 50$, което е 2,5%. Друго е да живееш в България, да получаваш 250$ на месец, а след четири години заплатата ти да е 300$ - увеличение със същите 50$, но с несъщите 20%. Т.е., вижда се, че на слабата икономика леките икономически изменения се отразяват относително много по-силно отколкото на силната икономика.

А иначе има и далеч по-страшни относителни елементи в българската икономика. Сещам се за периода 1994-1997 г., когато в началото заплатата ни, ако беше средно около 200$, то в края на периода стана 5$ (?!) – относителен спад от 97,5%. И българинът реши да протестира – смело и безотговорно, след което „Силата на разума” успя да удържи властовите си позиции почти цял месец.

След това последва друг чудовищен относителен период на българската икономика – 1997-2001 г. Силата на разума, сполуката за България и социално-ориентираните властимащи бяха брутално заменени от чудовищни капиталисти, от мистър 10% и от престъпни приватизатори, които парадоксално, въпреки очевидната си асоциалност, вместо да докарат месечния ни доход до 1-2$, те го доведоха от 5$ в началото на периода до, да речем, същите 200$ в края, което е относително увеличение от 4000%. Уж повече, а пак същото. А пък казват, че математиката била точна наука.

След 2001 г. икономиката навлезе в обичайното си русло – на относително леки тенденции на изменение. Толкова леки, че понякога се чудим забогатяваме ли ли обедняваме. Все ни се струва, че заплатите растат, ама цените – повече. Държавната статистика пък все ни говори обратното. Човек да се чуди на кого да вярва – на себе си ли или на Силата на държавния разум. Друго си е да послушаш Силата на разума – винаги блага приказка ще ти каже, лошото добро ще направи, нещо чудно ще ти обещае. Фактите са без значение. Фактите са материални. Тука се говори за разум, висш разум е това. Материята не важи. Думата е балсам за душата, тя ще те нахрани, а материята е смазана. Триумф на думите над фактите! Което ми напомня за колосалния вестник „Дума”. Не съм си го купувал от мноого години. Голяма грешка. И се чудя защо съм в постоянно лошо настроение. Пак ще си го купя – това само мое разумно решение би било достоен завършек на тоя анализ.

А иначе и „разум”, и „дума” са хубави думи. Ама и тях опропастихме. Калпав народ сме. Нали знаете – всички сме маскари! Маскара до маскара сме тука, и сме еднакво сиви – тъмносиви, почти черни. Ама сериозно, да знаете, всички сме еднакви маскари. Кой каквото и да прави в България си е маскара. Същият като мене. Равен и еднакъв – като в социализъма. А пък за политиците дума да не става – маскари, ама маскари на маскарите. И пак са все еднакви – тъмносиви къмто черни. Сакън да не се излъжете да гласувате, ей! Маскари са това, ей, не са хора! Е, има там едни се червенеят. За тях може и да се поразходим до урните. Друга си е червената маскара. Струва си да пуснеш за нея. Защо само, не ме питай!

Не че има нещо общо с маскарите, ама ако се върна на страшната тема за предстоящата икономическа криза, направо ми се огъват коленете откъм кокалчетата. Големият въпрос е какво да правя. Каквото и да правя, корабът потъне ли и аз съм в кюпа. То вярно, че нашият кораб пиратски го раздава и след като потъне, не се знае кой с какво ще изплава, ама аз не съм от големите пирати, а обикновено те излизат сухи от ситуацията. Ама големите и те големи глупаци се оказаха. Вкараха ни в едни европеидни води, където пиратите трудно виреят. Ама иначе корави се оказаха нашите – виреят и вилнеят, ама докога не знам. Казват че така вече не можело – или трябвало да спрем с пиратлъка или щели да ни изгонят от европеидните води и можело да ни натирят в африканоидните – там било тъкмо за нас. Ама кое е по-хубаво не мога да ти кажа. И аз съм маскара, пират-маскара. Каквото и да ти кажа, все ще те излъжа.

И ако продължа в контекста на корабната лексика, ще ти кажа, че много ме е страх да не се завърне времето на стария капитан Жан Валжан, така му викахме. Той пък, казаха наскоро, бил явочник – демек събирали се в неговата каюта едно време старите пирати – баш бабаити и мислели как да предотвратят бунт на екипажа против командването на стария пиратски кораб, дето потъна след 45 години плаване под съветски флаг поради големите пробойни и изгладнелия екипаж, който вече нямаше сили да изхвърля нахлулата в кораба вода. Та по времето на Жан Валжан беше, когато ковчежникът на кораба ни събра парите и като ни ги върна, на който ги върна, те вече не струваха нищо.

След туй дойде нов капитан – Ван Костян. Той каза тогава, че ще отплаваме за европеидните води. Хубаво-лошо, решихме, че и той е маскара и издигнахме двуглавия капитан Сихмед Кобурган (с поднаследник Симеон Хасан). Той пък се оказа абсолютен изрод, понеже от него изникна трета глава – по-голяма от първите две. Затова го прекръстихме на Серхмед Кобурггей. И на сега той ни води. Третата му глава обаче е издънка на Жан Валжан и много ме е страх пак да не се издъни работата. Само че сега ковчежникът вместо да ни взима парите, той ни дава. И после си ги иска с лихва, ама тоя път ние няма да му ги върнем. Щото ни ги дава с една лихва, а после си ги иска с друга – по-голяма. Пък ние си харчим ли харчим. Тъй ни викат – като ти дават – взимай! Ама не казват какво да правим като ни искат.

И тъй, отчаяни се лашкаме с нашата гемия из европеидните води и се чудим европейци ли сме, цигани ли, турци ли, македонци, африканци или българи? Дано само българи не сме, щото ония са големи маскари – всичките. И все еднакви – сиви, тъмносиви.

Лъчезар Антонов