Украинската писателка К. Мишченко: Дали Украйна трябва да бъде мъртъв герой или жив партньор? Време е да решим!

Вижте още от речта на Мишченко:

"....Може би сегашната ситуация, стратегията на дозирана подкрепа на Украйна в тази война, може да бъде разгледана през призмата на фаталната политическа логика на границата. Репресираните могат да изчакат. Но докога? За мен да си в граничната линия означава да те преследва един въпрос: Как би изглеждала антивоенната политика, ако кървавото клане не се случваше в покрайнините на Европа?

Надявам се да успея да се въздържа от морални упреци. Но все пак бих искал да повдигна някои етични въпроси. Истината за смъртта е, че я виждаме без украшенията на героичната реторика и възхищението от достойнството и смелостта на някой друг. Това често се казва за украинците, а те самите охотно казват, че са загубили страха си. Да, отказът от страха от смъртта може да бъде ключът към свободата. Но защо тези добродетели на смелост и неукротимост се приписват на някой друг?

Дали не е защото тези невероятни, непонятни хора живеят на територия, която е ужасно страшна в своята близост? Тя плаши със своята идентичност, която по никакъв начин не може да бъде приета във вътрешното "аз" и трябва да се държи от другата страна на границата.

Така въпросът за преодоляването на тази граница се превръща във въпрос за мира. Да се интегрира Украйна възможно най-скоро, да се приеме Украйна, означава да се интегрира потиснатото в същността на човека. Когато катастрофата на геноцида, изместена от кошмара на войната, стане част от европейския опит, желанието за нейното преодоляване или спиране може да има съвсем различни проявления.

Признаването на конкретността и необратимостта на смъртта ще означава достъп до истината, докато истината в нейния перформативен аспект означава преодоляване на смъртта и спиране на нейното умножаване.

Преминаването на границата означава и преосмисляне на границите на възможното. Това, което преди една година изглеждаше невероятно, днес е нещо обичайно. Време е да се замислим за собствените си граници и за собствените си ограничения.

Когато мои колеги коментират настоящата руска война срещу Украйна, те се позовават на нашата вековна история, говорят за империализъм, за русификация, за сталинизъм и колонизация. За мен тази война има една доста ясна отправна точка - Майданът.

Може би си струва да се върнем на това място, за да намерим бъдещето. Нашето общо бъдеще. Последната европейска революция, която не е - все още не е! - е получила полагащото й се място в общата и общоевропейска история. Сигнал от някъде в периферията на Европа, че мирът и справедливостта, ключови цели на Европейския съюз, съставляват сложна, чувствителна и всеобхватна конструкция.

Но дали беше възможно да се чуе нещо оттам? Бяха ли забелязани сигналите от Майдана? Имахме ли ние, хората в периферията, правото да говорим за трансгресия, за бъдещето, за революцията на идеята как да се изгради европейският проект?

Идеята за радикална трансформация сякаш витае във въздуха, но процесът на вземане на политически и стратегически решения сега е повлиян от страха. Този страх ще се разяжда. Той ще оказва натиск и бавно ще задушава новите импулси. Готовността да се борим за Украйна означава да оспорим смъртта, в която Русия днес е толкова фатално влюбена.

Чувствам, че въображаемата колективна Европа в момента е на прага, че е готова да стъпи в бъдещето. Тя преоткрива себе си, преосмисля субективността на източноевропейската си част, поглежда отвъд собствените си граници, така добре установени и защитени през годините.

Вярвам в европейския потенциал да преодолее собственото си безразличие. И най-важното, вярвам в европейската победа, т.е. в общата победа над съвременния руски фашизъм, който до известна степен се проявява като кулминация на разрастването на дяснорадикалните движения и настроения в цяла Европа.

Това, което искам да направя, е да изразя позиция от граничната зона в името на преодоляването на границите...."