Времето ти дава възможност да свикнеш с болката. Имам моменти, в които просто те пробожда сърцето, като се сетиш. Понякога си мисля имало ли го е на този свят или го е нямало. Случвали ли са се хубавите неща с нас или не. Много е странно.

За фаталния ден тя си спомня: Всичко беше нормално, заведохме детето на детска градина, пихме заедно кафе, както го правим всеки ден. Той не знаеше, че ще трябва да пътува. Разбра го на стадиона. Звънна ми по телефона. Каза, че ще се опита да не замине. След това се обади пак и каза, че няма как да не тръгне, защото става дума за юбилеен мач. Каза ми: Ако се забавя, то ще е защото ще карам бавно. Попита ме дали да вземе Андрей, аз казах: Както решиш. Добре, че не го взе.

 Всичко си връщам в мислите. Мисля как целият живот зависи от секунди. Колко ужасно несправедливо е, но се случва на много хора. Не намирам вина, обстоятелствата са били такива. Прегражда му пътя камион с ремарке и ето ти. Обади ми се баща ми да ме пита къде е Георги. От въпросите му се притесних. Обадих се на негов колега да ме вземе от работа. Отказа, но аз му обясних, че тогава тръгвам пеша. Дойде и ме взе. Като видях тълпата, разбрах, че е станало нещо. Досетих се какво. Оттам нататък нямам спомени.