Частните колекции - трънчето в петата на Закона за културното наследство

В средата на юли меналата година парламентът гласува на първо четене закона за  културните ценности. Благодарение на мощното политическо и експертно лоби около шефката на културната комисия Нина Чилова той бе приет преди дни на второ четене почти скорострелно. Но това не е аргумент срещу критиките, а само ще ги изостри.

Много са пробойните в проектозакона, станали повод за остри спорове. Според експертите погрешна е самата философия на закона, която го прави консервативен и на практика „превръща България в културно гето, удобна за износ на културно-исторически ценности". Спорни и неприемливи са  редица текстове,  свързани с концесионерството, начина по който се третират монетите и монетарните предмети, и търговията с тях, статутът на музеите и пр.  Има текстове, които са в явно противоречие и с европейското законодателство и ратифицираните от България международни конвенции. Неслучайно представителят на експертната комисия на Съвета на Европа проф.д-р Фридрих Лют, присъствал на дебатите, категорично препоръча работата да започне съвсем наново, тъй като направеното

не подлежи на поправяне. Думите му обаче не бяха взети под внимание.

Ябълката на раздора не за първи път са частните колекции. Въпросът за културно-историческото наследство и частните интереси към него се отприщи през 2007, след опита да се скандализира експозицията на антични предмети в Брюксел, собственост на Васил Божков. Изпълнителната власт тогава се дистанцира неубедително от инициативата на бизнесмена, сякаш се боеше да признае фактът. Месеци по-късно Министерството на културата отказа да продължи работата си по нов закон, може би поради "експертна слабост, или страх" и прехвърли отговорността за изработване на новата нормативна уредба изцяло върху парламентарната комисия по култура с председател Нина Чилова.

Ехото от този скандал отекна в проектозакона, изработен от комисията „Чилова". Според текстовете в него всеки, който притежава културни ценности, е задължен да удостовери с документи собствеността върху ценностите-национално богатство. В противен случай колекционерът се превръща в техен "държател", т.е. упражнява практическа власт върху движимите културни ценности /може да ги стопанисва и излага на показ/, но те са държавна собственост и не могат да се разменят, продават или оставят в наследство.

Нина Чилова обясни пред депутатите, че този подход към колекционерството, по който е постигнат консенсус в комисията, отговаря на философията на закона. Той е повече рестриктивен, отколкото либерален и се опира  на европейския опит - преди всичко на Гърция, както и на други световни практики.

В подкрепа на Чилова е тезата на археологът Николай Овчаров, експерт в комисията, подготвила законопроекта. Според него колекционерството в момента е полузаконно. Частните колекционери вече имат право да регистрират колекциите си в историческите музеи, само след като представят документ как са придобили тези предмети. Причината това да не се случва обаче са опасенията на голяма част от колекционерите, които не знаят дали при влизане на новото законодателство, колекциите им няма да бъдат обявени за незаконни и да се национализират. В този смисъл, предложената в законпроекта форма е

"разумният компромис",

който може да направи държавата, за да си върне ценностите, стоящи в частни ръце.

Тезите на Чилова и Овчаров съвсем не звучат убедително за много депутати и експерти. Преди всичко повече от инакомислещите тълкуват горепосочения текст така: „Антиките - нито свои, нито чужди". Според тях колекционерите на ценности ще предпочетат да останат техни собственици, а укриваните досега предмети никога няма да видят бял свят. Затова формулата "и вълкът сит, и агнето цяло" изглежда за повечето от тях много по-порочна от двете полярни позиции - за тотална национализация и за всеобща амнистия.

Възелът на противоречието обаче се оказа

понятието „държател на културни ценности".

Привържениците на крутите мерки смятат, че категорията "държател" на практика амнистира собствениците на незаконно придобитите културни паметници. Тук ще припомня само, че за първи път въпроса за амнистия на частните колекции бе поставен от президентът Георги Първанов още през 2004 година.  По-късно, през 2007, отново бе  повдигнат от депутатът  д-р Николай Михайлов, който изрази мнение, че когато се заговори за амнистия,  става дума за нещо, придобито извън закона. Още тогава ДСБ се разграничи от тази позиция, като заяви, че незаконно придобитото историческо наследство не се нуждае от амнистия.

Експерти и представители на неправителствения сектор виждат във фамозната фигура на „държател" и предпоставка за укриване на ценностите, което на практика още повече влошава статуквото. Въпреки че това е престъпление,  законът не предвижда наказателна отговорност за притежателите на ценни предмети. От друга страна, липсата на  стимули укритите ценности да излязат наяве, поставя под голям въпрос и желания удар по иманярството. Законът не предвижда ефективна санкция и в случаите, когато придобивките не се декларират. В него само е казано, че в такъв случай държавата има право да изземе ценностите, но това означава, че  първо трябва да ги открие.  Недостатъчна е и препратката към чл. 313 на НК, според който за подаване на грешни данни деклараторът може да отнесе неголяма глоба и затвор.

Друга група депутати и експерти споделят мнението, че Законът в този вид е едва ли не „постановление за конфискация". А обтекаемата дефиниция за „държател" - човек, който си държи ценностите, влага пари за тяхната консервация, реставрация и опазване, но не може да разполага с тях както намери за добре, е меко казана неприемлива. Според  шефа на НИМ проф. Божидар Димитров, един от авторите на законопроекта, подобен подход унищожава и самия дух на колекционерството -  да разменяш предмети или да ги продаваш.

Без съмнение материята, която този закон се опитва да регулира, е свръхсложна, доколкото опазването на националното културно наследство е кауза на всяка една страна, която желае то да не бъде оставено на терена на хаоса и безотговорността.  Но някои от посланията на новия закон оставят повече впечатлението, че просто се сменят правилата, обслужващи нечии интереси. До голяма степен изглежда едностранчив и начинът, по който се третира проблема с частните колекции, като на практика се изолира колекционерската общност и се превръща в обект на наказателна отговорност, което противоречи на Конституцията.

По-добрият вариант би бил законът да съчетава стимулирането на частното колекционерство, което е  нормална европейска практика, с по-строги текстове в Наказателния кодекс, засилени действия на МВР и съдебната система. Това е печелившата формула и според експертите от Центъра за развитие на демокрацията. Легализиране на съществуващите  частни колекции при определение условия и правила, при оказването на строг контрол от страна на държавата чрез нейните правораздавателни органи. В този контекст разумна би могла да се окаже и идеята за  създаването както на частни музеи, в  които да се показват натрупаните богатства, така и на аукциони, посредством които да бъде ограничено изтичането на национални ценности в чужбина.

Очакват се различни реакции по повод отделни текстове в закона „Чилова". Много е вероятно с него да се занимае дори Конституционният съд и президентът. Ако и това не промени нещо, ще се окаже, че е забит последният пирон в ковчега на модерното отношение към културното ни наследство.

Мая Стоянова