Двата кода на политическото говорене за “Пуси Райът”

В същото време назоваването не може да избегне мярата на истинността: нещата или се наричат с истинните им имена – или истината се замазва, префасонира и скрива зад ефимизми, за да обслужва определени политически интереси – или поне за да се спазва протоколността на официозния език, с който държави и институции общуват помежду си.

Истинността обаче не може да бъде вариативна. Тя може да бъде изразена по различен начин и с различен език – но няма как полуистината да бъде равностойна на истината. Да наречеш нещата с истинските им имена е предимство, което политиците рядко си позволяват да проявят публично – и което – именно поради тяхната склонност към замазване – е основно оръжие на гражданското общество и неговите авторитети. (Разбира се, сред политиците има и изключения – Хавел, Джими Картър и неколцина други.)

За илюстрация ето ви един политически факт: присъдата над руската пънкарски група “Пуси Райът”. Трите момичета, които отправиха пародийна молитва към Богородица в най-свещенния руски храм, искайки от Божията майка да пропъди Путин, получиха две години затвор за “хулиганство, мотивирано от религиозна омраза”.

Да се мотивира лицемерието на тази присъда е просто излишно – както и нейната реална стойност като посегателство срещу основни човешки права – като правото на слово, на мнение и на протест. Но тъй като тази присъда демаскира антидемократичността и тоталитарната същност на путиновия режим, тя се превърна в политически факт, намерил изключително широк отзвук по целия свят – срещу нея бяха проведени десетки улични протести, а видни политици и широко известни публични фигури не спестиха негативното си мнение.

Макар и с известно закъснение, на присъдата реагира и българсктото външно министерство. Как обаче? По единствено възможния за едно външно министерство начин: като изрази разочарование от “непропорционалната по тежест присъда” срещу трите момичета. “Разочаровани сме от непропорционалната по тежест присъдата.” – гласи българската позиция, изразена чрез МВнР. “Изкуството търси провокация, но това не може да бъде повод за наказателна репресия. Свободата на изразяване е основна ценност на демократичните общества.”

Вярно е, да. Но между това “не може да бъде повод за наказателна репресия” и “непропорционалната по тежест присъда” има известна разлика. Горе-долу същата позиция изрази и посолството на САЩ в Москва. Според американските дипломати “Наказанието за Надежда Толоконникова, Мария Альохина и Екатерина Самуцевич е непропорционално на техните действия.”

Само дето и от двете държавни изявления излиза, че пънкарската молитва към Богородица е действително осъдително деяние, което изисква съответната държавна санкция, само че по-мека. И в това отношение тяхната позиция май не се различава особено от лицемерното подхвърляне на самия Путин, който публично заяви, че се надява присъдата над “Пуси Райът” да не бъде особено строга. (Разбира се, съдът го послуша –и даде на трите девойки само две години затвор, а не – както искаше прокуратурата – седем.)

Бившият световен шампион по шах Гари Каспаров беше на улицата пред съда, в който четяха присъдата срещу пънкарската група. Начинът, по който той описва този политически факт, е коренно различен. “Сега маските паднаха” – заяви той пред “Уолстрийт джърнал” – “Колкото и да е невероятно, трите момичета от "Пуси райът" станаха първите ни истински политически затворници”.

Както виждате – съвсем различно говорене – и казване на истината едно към едно. На съответната цена обаче – Гари Каспаров бе арестуван, блъскан и удрян, а сега на него самия му подготвят обвинение въз основа на невероятната презумпция, че бил ухапал пръста на един от арестуващите го милиционери.

Има ли смисъл от подобно говорене, след като то не предизвиква пряк политически ефект? Има. Нещо повече – бих казал, че тъкмо това говорене, тъкмо това казване на истината едно към едно, по най-прекия и директен начин, е единствения ефективен способ за съпротива спрямо един тираничен, сатрапски режим – какъвто е режимът на Путин.

И само чрез това казване на истината – и чрез улични протести и все по драстични пърформанси като този на “Пуси Райът” може да се стигне до онази степен на нетърпимост, която би принудила и политиците да оставят онази тъй удобна им полуистина – и да се държат поне малко по-прилично, когато става дума за нарушаване на човешки права. Защото понякога става дума и за по-страшни неща: за убийство на цели нации пред очите на “цивилизована” Европа – както се случи с Чечня, за премахване на политическите опоненти чрез куршуми и отрови – както се случи с Анна Политковская и с Литвиненко, за драстични изборни фалшификации и за пълзящо прерастване на фасадната демокрация в открита диктатура.

Всичко това е важно и за нас, обитателите на територията България. Защото и у нас политическите процеси съдържат сходни тенденции – макар и засега още непроявени – и по-скоро комични, отколкото страшни.

 

Едвин Сугарев

svobodata.com