Аз съм връстник на Христовата ни демокрация. За 33г. се появиха олигарсите и мутрите, но остана надеждата

На 33 години Христос идва в Йерусалим. Малко след това е бил разпънат на кръста. Тази възраст се приема за ключов момент в живота на човек, защото освен със зрялост, е свързана с натрупване на житейски опит и мъдрост, които всеки е отделният човек. Разбира се за всеки това е относително и е строго индивидуално. Днес нашата демокрация навърши своите 33 години.

Цяло едно поколение от момичета и момчета, родени през 1989г., порасна с Демокрацията и днес е точно на 33 години. Умилителни са кадрите как през зимата на 89-та година протестиращите са взели малките си деца, които са бебета, за да покажат гражданската си позиция.

През тези 33 години животът на родителите ни беше изпълнен и с надеждата действителността да бъде по-добра и за нас. Може би тук е моментът за поздрав, въпреки тъжните равносметки. През последните 33 години голяма част от политиците ни показаха, че нашето мнение няма особен смисъл за тях. Опитаха се да го омаловажат, като ни демонстрират, че то не е фактор, в който ще се вслушат или биха съотнесли като корекция на своята работа. Явно имат по-важни ориентири.

Аз съм връстник на прехода. Разбира се, че не мога да говоря от името на своето поколение, но за всички нас е ясно, че през тези 33 години, в които пораствахме останаха много премълчани, неизказани, неясни и скрити неща, които бяха умело прикрити. Задкулисието продължава умело своя ход. Липсва лустрация на агентите от Държавна сигурност. 33 години по-късно ние се борим за провова държава, в която да има законност, редът да се спазва, а не да се ползва като инструмент и бухалка срещу неудобните.

Защо казвам всичко това?

Символът на демокрацията би трябвало да са хората – народът, който е носител на властта. Поне така е по конституция. Но явно за част от народните избраници не е така. През тези 33 години те дадоха ясен знак, че за част от тях това няма значение. И това става ясно от подценяващото им отношение към тези, които дръзват да протестират: майки на деца с увреждания /2016г./, работници от Вазовски машиностроителни заводи, които с месеци не са получавали заплатите си и буквално са на ръба на оцеляването /2012г./, онкоболни /2015г./, които няма как да си набавят животоспасяващи лекарства, намаляването на бюджета за култура през годините, големите протести през 2020г. срещу управлението на ГЕРБ и побоя над протестиращи и журналисти, които просто не са съгласни със случващото се и имат право да изразят това.

За тези 33 години станахме свидетели как олигархията се срастна с власта, на изобилие от ширеща се корупцията, хора на мафията и техни приближени, чиито представители участват във властта. Днес фигури от близкото минало са начело на държавата. Може би един от  най-видните примери е, че съвсем скоро Вежди Рашидов беше избран за председател на Народното събрание.

Надеждата ни към Демокрация и пътят, който извървяхме

Привидно явно няма кой да чуе гласа на протестиращите, защото жестът, с който се посреща всичко това е известен – голяма част от политиците могат да прескочат без проблем протестиращите, да минат безпроблемно покрай тях, да отидат на работа и какво от това? За тях животът явно е друг. Те нямат подобни вълнения. Интересно е дали винаги ли са били такива? Дали някога са били различни. Дали някога изобщо са били близо до хората. Имат ли роднини и приятели, които са част от другите хора като национална принадлежност или не – и близки им са техни себеподобни.

Отминалите парламентарни избори ясно ни показаха всичко това. Избирателите станаха свидетели на огромна политическа говорилня от караници, викове, обвинения и истерии. Явно депутатите не искат да представят коректно своите платформи, да влизат в смислени дебати или по някакъв начин да дадат заявка на бъдещите и потенциални избиратели какви принципи ще отстояват в своята работа.

В началото, когато се съставя новият парламент, той изглежда широк и многопартиен с избора на: ГЕРБ-СДС, ПП, ДПС, БСП, „Възраждане“, ДБ  и „Български възход“. С внимание ще проследим какви сраствания ще придобият отделните партии, тъй като 33 години вече сме свидетели на подобни схеми. Подобни конфигурации заплашват свободата на словото, подриват ценности като демокрация, законност, достойнство и морал. Нещата се разпределят между партиите – договорки, пазарлъци и всичко тръгва отново по надолнището.

Защо депутатите да се хабят да измислят нещо градивно за хората, което би имало смисъл или да работят компетентно в името на подобряването на жизнения стандарт или подобряването на законността в обществото? Вероятно това се дължи на некомпетентност, може да е и липса на заинтересованост, но е възможно да е просто скука до изчакване на: поредните избори, служебно пътуване в чужбина, излизане във ваканция или почивка на някоя скъпа дестинация?

Като глътка свеж въздух е изкуството и творците, които съвестно си вършат работата без да са водени основно от комерсиални подбуди. Важна част също са лекари, учители, спортисти, които полагат огромен труд в името на България, както и децата, които  благодарение на своите знания и талант, имат международни успехи по математика и физика. Те заслужават истински адмирации.

Вероятно някой може да се възмути. Как така не се забелязва напредъкът, който по думите на повечето политици е осезаем. Техните послания, които звучат в общественото пространство и насочват, че всичко в България в момента се гради. Строят се магистрали, реновират се пътища, високопоставени европейски политици (г-жа Урсула фон дер Лайн, г-н Шарл Мишел) ни хвалят. Очевидно има възход и все неща в този дух.

Аз съм родена точно през онази 89-та, в която нашите родители са очаквали промяната, която най-накрая ще ни даде шанс да бъдем свободно общество. И надеждата, че всичко, което се случва в него, ще бъде прозрачно, а няма да бъде условно или скрито зад някакво задкулисие.

Кой им отне всичко това?! Кой ни отне всичко това? Мисля, че всеки има свой отговор, но предполагам, че повечето от тях се обединяват и доближават. 33 години вече се опитват да ни втълпят, че нашето мнение няма значение. Това се случва чрез купуване на гласове, фалшифициране на изборни протоколи, връщането на хартиената бюлетина, корпоративен вот, гласуващи в полза на предишното управление, защото са им силно задължени и т.н.

Още веднъж не мога да не изкажа своя "поздрав" и към политиците – Честито за всичко това, което е в момента – социална, политическа, икономическа криза и с което те нямат проблем да живеят. Ако за тях демокрацията е игра, те са големите победители! За всички нас останалите – мислещите, хората с позиция и достойнство, на които не ни е все едно и не искаме да се примирим с това, което виждаме, нещата определено имат различен смисъл.

За тези 33 години могат да се направят много изводи. Основният е, че е време пак да се обединим. Както в началото на Промените през 1989г. се случва с партия СДС, въпреки че ДС внедрява свои агенти в структурите й, защото целта е да бъде саботирана синята идея. Сегашната партия ГЕРБ-СДС няма нищо общо с първоначалното СДС. В момента СДС е пришито като брошка на ревера на ГЕРБ.

Днес 33г. по-късно е важно да не забравяме, че усилията винаги си струват, независимо колко труд и лишения стоят зад тях. Свободата е непрестанно усилие. Тя се асоциира с демокрация. Демокрацията е постоянна битка. И не бива да пренебрегваме това. Свободата е част от неизменна триада: свобода-избор-отговорност. Не може да функционира, ако някое от тези звена липсва. В този смисъл човек не бива да пропуска да направи избор, както и отговорността, която носи с него.

И тъй като днес все пак е празник, за финал и поздрав е прекрасното стихотворение на пловдивския поет Добромир Тонев „***Веднъж ли сме умирали от жажда“. Освен здраве, си пожелаваме и надежда, която да ни свързва, както и Колхида, която да не е мираж за богата и далечна страна, а България. Въпреки трудностите и изпитанията, страната ни има много възможности и потенциал, които могат да бъдат разгърнати.

***

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида* може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

* Според древногръцката митология Колхида е богата земя на края на света. Тук цар Еет пазел Златното руно, докато аргонавтите с помощта на дъщеря му, магьосницата Медея, не го отнели. Колхида е и мястото където Прометей е прикован към скалите и черният му дроб е кълван всеки ден от орел, за наказание, че е дал огъня на хората. Основните митични персонажи от Колхида са Еет, Идия, Пасифея, Цирцея, Медея, Халкиопа и Апсирт.

Ирина Тодорова