Книгата ясно показва стремежа на автора да бъде по-лаконичен, по-уравновесен и спокоен в поетиката си, обаче той остава вътрешно неспокоен и загрижен за бъдещето на човека. Обикновеното и баналното, което ни заобикаля, занимава Лъчезар Лозанов дотолкова, доколкото да се оттласне от него, за да търси в други светове начини за разрешаване на човешките проблеми.

Науката със своето развитие в последните години присъства като невидим герой в стихосбирката, а онова смътно доловимо, което е на границата ѝ, „онова взаимодействие с мъждукащи възможности“, които „примигват и изчезват“ витае наоколо. „Витаят бездни“ е последният стих в тази книга.