Bullet за България

Единият срещу Борислав Георгиев, шеф на „Атоменергоремонт", другият, посред бял ден до х-л „Плиска", срещу писателя на мутрите Георги Стоев, пред очите на десетки хора. Смело? Арогантно? Не знам, вече не знам.

Въпросът е пука ли му въобще на някого, че това се е случило. Освен на близките, разбира се.

Ние, българите, живеем с тези новини. Те не ни шокират, не ни опъват дори нервите. Повече се дразним на задръстванията. Колежка възкликна, че час преди стрелбата по Стоев, се качила на автобус на метри от местопроизшествието. Както се казва, ако не беше бързала, можеше да бъде и свидетел... Не беше изплашена, само леко превъзбудена. Никой не е и изненадан. По време на войната в Югославия се говореше за Сараевски синдром - хората притичват, за да не ги улучи снайперист. Има ли „Софийски синдром"?

Bullet. Стана дума за този филм с Мики Рурк. Наркопласьори почват квартална война. Намесва се бивш затворник, падат жертви, една от тях е братът на главния герой, млад и талантлив художник. После пада убит и героят на Рурк. Намесва се най-големият брат - откачалка от виетнамската война. Падат още жертви. Страхотен филм. Но все пак е кино, колкото и да е реалити. Но дори в този филм имаше някаква справедливост, макар и закъсняла - по трасето някой си получава заслуженото и дишането ти се нормализира. Изглежда в това е голямата разлика между Bullet и българската действителност. Затова и никой не бяга от САЩ в други страни, готов да мие чинии, само и само да няма нищо общо с Белия дом. Тук е обратното. Дори повечето от тези, които останаха е заради незнанието на езици, а не че не искат. Макар, че много цигани и това не ги спря...

Вероятно очаквате следващите редове да бъдат срещу вътрешния министър Румен Петков, който отказва да подаде оставка или срещу премиера и президента, които така безрезервно го подкрепиха. Излъгали сте се. Да, те бяха длъжни да подкрепят общественото мнение, а не съпартиеца си, но не го сториха. Не питайте мен защо. Знам причините, както и вие ги знаете, но не искам да ги казвам. Има и по-важни неща, например да си жив. Какво като всички видяхме това, което стана през последните месеци. Попита ли ни някой за мнението? Няма и да ни попита, защото важна е една друга действителност - тази на избраните да властват. Не всеки е достоен за нея. Аз не съм, вие също не сте. За нас bullet. Може тъкмо в това да е висшата справедливост и благосклонност: куршум в челото и край. Бърза смърт, бързо избавление. По-малко живееш недостойно. Спестяваш си унижението децата ти да те питат защо, а ти да се свиваш като ударен. Спестяваш си блудствените действия на големите хора с малките хора, както и всекидневното изнасилване на мечтата ти за нормалност. Вече и на историята си не се радваме, защото тя пък попадна в похотливите прегръдки на възторгнали се от себе си няколко интелектуалци, свели гордо чело до нозете на избраните. Ако не ме разбирате няма да се учудя, защото и на мен вече ми е трудно да разчитам мислите си. Обърках се, без да съм доказано луд. Искам да не ми пука, да кажа: „Майната ви, тъпанари!" Но нещо ме спира, кара ме да се надявам. На какво - не знам. Питам се, толкова ли всички се объркахме или само аз?

Живеем под дъжд от bullets, но ни казват, че са взети всички мерки, че всичко е под контрол, че реформите вървят по план, температурите ще бъдат летни, дилърите и ЛУКойл свалят цените... Предвеликденско благополучие. Няма да допуснат управляващите два атентата да помрачат пролетното настроение, обзело народните маси. Спирам до тук, защото дори иронията ми се изплъзва. Остана ми едно повръщане...

Огнян Стефанов 

А сега кажете: трябва ли това стихотворение да остане в читанките. Ама честно.

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам –
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Иван Вазов