Черното да стане цветно

Великденски празници... Най-красивите и прочувствените, свързани не с исторически, революционни или политически дати, а с воскресението на Божия син. Изричаш „Христос воскресе” и сякаш всички други думи са излишни. Идва ти да прегърнеш всеки срещнат. Великден...

Ароматни козунаци, червени и шарена яйца, веселие, трапези, песни, задушевни разговори. Парченце идилия сред задъханите, понякога коварни и трудни дни на годината. Тези редове ми костваха доста усилия. Отвикнал съм да пиша свежи и оптимистични неща. Знам и причините, но не ми се говори сега за тях. Преди дни бях на опашка в КАТ. Докато чаках, наблюдавах с какво са облечени хората край мен. За двайсетина минути преброих 63-ма души в черно и само двама в нещо по-различно. Не вярвах на очите си. Млади и стари, мъже и жени - опаковани в тъмни якета, шапки и панталони.

Какво ви става бе, хора! Защо сте се издокарали като за погребение? Че е трудно – трудно е. Че е криза за мнозина от нас – и това е факт, а политици ни мамят и насилват, както конквистадори - индианци, и това го знаем. Но защо толкова мрак и скръб в облеклото и по лицата ни? Те, управляващи и политици, точно това искат: потиснати и угнетени данъкоплатци да целуват ръка за дребни социални милостини. Големците не харесват весел народ, защото само истински свободният човек може да се весели.

Близки ми разказваха, че на остров Бали местните живеели с по 1 долар на ден, но били винаги засмени и приветливи, а песни се чували от сутрин до вечер и от здрач до зори. А какво да кажат милите японци, които живеят от трус на трус, дебнат ги цунамита и радиоактивни облаци, но се готвят за празниците на вишневия цвят и пролетта. Ами кубинците? Петдесет години революция и мизерия, но пред олющените къщи звучат китари и тромпети ухае на ром и кафе. Трябва ни радост. Трябва ни любов! Това е спасението.



Затворили сме се в черупките си и все някой друг ни е виновен за несполуките. Знам, знам, пътищата ни са отвратителни. Хлябът е корав. Бензинът направо майката си трака. Лекарствата - и те като за милионери и олигарси. В болниците не е това, което трябва бъде. Навсякъде се въргалят боклуци, а бездомни песове гледат на нас като на кокал с витамини. От телевизорите ни връхлитат ята от кукли Мици с пластмасови цици, сякаш сме герои от „Птиците” на Хичкок. Но точно с черния цвят и скапано настроение ли ще борим бруталното всекидневие? Съмнявам се. Ако няма на кого да се обадите, пуснете си някое готино парче. Или кимнете за „добър ден” на съседа. Накичете си вратата с някое цвете или зелени клонки. Запалете свещичка в църквата и си пожелайте повече късмет, кураж и търпение.

Ще ви разкажа една приказка, която прочетох в Интернет Някога, в един процъфтяващ град, живял търговец. Работата му вървяла и с всяка изминала година ставал все по-богат. Родил му се син, когото обикнал много. Хората в града уважавали търговеца, понеже виждали с колко труд изкарва парите си, а и помагал на бедняци и болни. Синът на търговеца растял
красиво и здраво момче което прилежно учело занаята от своя баща. След време израснал като уважаван млад мъж.
Веднъж търговецът го повикал и му казал, че иска да събере голям керван със стока през пустинята, която да продадат в далечни земи. Синът се съгласил с радост да съпровожда баща си в това пътешествие. Тръгнали на път. След няколко дни търговецът предложил на сина си да разделят кервана. „В пустинята има опасни хора, а нашият керван е желана плячка за тях. Ако си разделим стоката, има надежда поне един от нас да стигне до нови, богати земи.“

Речено - сторено. Синът скоро стигнал до цветущи земи, където продал стоката и спечелил много пари. Там срещнал и се влюбил в красиво момиче, дъщеря на местния владетел. Двамата се оженили, а след смъртта на баща й младият мъж поел управлението на страната. В едно прекрасно утро в покоите на младия владетел влязъл съгледвач, който всеки ден докладвал какво се случва в царството. Той разказал, че в градските бани се случило нещо странно. На някакъв беден чужденец му откраднали дрехите, докато се къпел. Той обаче, вместо да се вайка и проклина съдбата започнал да се смее.
Младият владетел заповядал да доведат бедняка в двореца. Какво било неговото учудване и каква радост изпълнила сърцето му, когато в ограбения бедняк познал своя баща.

Ето какво му разкрил не по-малко щастливият родител: „По онова време, когато живеехме в нашия град, разбрах, че в този живот съм постигнал всичко: добро семейство, богатство и уважението на моите съграждани. Тогава разбрах, че животът ми ще се промени коренно, и то към лошо. Затова събрах голям керван и тръгнахме с теб към нови земи, а после поисках да се разделим. На следващия ден ни нападнаха разбойници, разграбиха всичко и убиха всички, само аз по чудо се спасих. По пътя си срещнах красиви и богати страни и градове, но щастието и късметът вече не бяха с мен. Никъде не постигнах успех, макар че полагах много усилия. Когато пристигнах в твоя град, единственото, което ми беше останало, освен живота, бяха моите дрипи, които ми откраднаха. Тогава започнах да се смея, защото бях загубил и последното, което имам, а това означаваше, че пак всичко ще се промени и... ме доведоха при тебе!

Поуката е ясна: след буря винаги идва ред на слънцето...
И понеже е празник, на който със сигурност ще сменим тъмните си дрехи с бели и пъстри, ви предлагам ед но великолепно стихотворение на Елисавета Багряна.

Пролетта дойде отново
И донесе на света
Възкресение Христово,
Слънце, птички и цветя.

Бият радостно камбани
В градове и във села
И отекват разлюляни
Над гори, нивя, поля.

И зове ни тази песен
Да си подадем ръце,
Да речем “Христос възкресе”,
Да се чукнем със яйце,

Та да бъдем живи, здрави,
С бодри, румени лица,
И всеблагий Бог да славим
С чисти мисли и сърца,

Че прострял е той десница
И закриля всеки час
Всяка птица и тревица,
Мене, тебе, всички нас.

Това е. По-хубаво не може да се каже.
Весели празници!

Огнян Стефанов