Веселите мазохисти

Седмицата показа за пореден път, че между живота на българския елит и живота на обикновените хора е зинала Марианската падина. От едната страна политици и държавни лица нещо говорят и ръкомахат разпалено, а от другата цари униние и досада. От време на време, като му падне някоя пара или по празници, народът се весели като за последно, а по хорските лица се появяват дълго сдържани усмивки.

Да вземем последния скандал с министър Трайчо Трайков и (не)уволнения шеф на НЕК Красимир Първанов. Сюжетът се разгоря по нашенски брутално шумно и без никакъв ефект. Същият КПД имат бенгалският огън и захарният памук. Сякаш някой сръчен хирург е отрязал със скалпела чувството за реалност у министрите и го е хвърлил в кофата като някаква киста. Хората се питат колко ще им струва токът, парното и водата, а Трайков им пробутва някакъв протокол, говори им за руски имперски интереси. Пригласят му всякакви опозиционни хористи, извисили дрезгави гласове за Фукушима и „Белене“ – разбирай Хирошима и Нагасаки и атомната бомба. Толкова ли е трудно да се схване, че хората искат да знаят какво става сега, в момента, с техния изтичащ живот, а не какво е било при соца, Тато, Брежнев или какво ще бъде след 50 години. Не че не е интересно, но нито се яде, нито се пие, нито можеш да го пипнеш. Когато някой медиен гласец трепетливо попита има ли Трайков някакви лични интереси – винаги следва Вапцаровото „свърна в гъстата гора и избяга като куче...”. А нещата са толкова прости. Правителството трябва да вземе решение за „Белене“, без да слуша този или онзи. Ако проектът сполучи – браво. Ако нещо се обърка – следствие, съд и присъда. Такива са правилата на демокрацията. Взимаш решения и отговаряш за тях. Но не протакаш до безкрай и не разиграваш скечове. Първата крачка може да е оставката на Трайчо например.

Друг симптом на скъсаната връзка власт – народ е постоянното повтаряне на мантрата: ако не траете и не затягате коланите още и още, ни чака съдбата на Гърция и Ирландия, на Италия и Португалия.

Де този късмет вика народът и се почесва зад ухото. Все едно плашиш куче с кренвирш. Дори и тези, които не са стъпвали в Гърция, знаят, че там минималната пенсия е около 800 евро (искат 1120 евро), минималната заплата е 900 евро (настояват за 1220 евро). Много от хранителните продукти са по-евтини и качествени от тези, които ядем тук. Същото важи и за някои лекарства. За чистите и уютни курорти да не говорим. Няма село без обновено училище, със спортни и детски площадки. Разбира се, и кокетни църкви. Неслучайно над 100 000 българи живеят и работят в южната ни съседка от години, преодолявайки несгоди от всякакво естество.

Продължавам нататък. Хвалят се управляващите, че сме се включили в пакта „Евро плюс”. Питайте на улицата някой дали има такова животно. Доста е мътна тази работа и нещата далеч не са толкова симпатични, колкото изглеждат. Дори премиерът Борисов не обясни в присъщия си народен стил, че има голяма вероятност да се превърнем в донор на богатите и да загубим дори малките си придобивки, които все пак привличаха някой външен инвеститор. Става дума за плоския данък, който у нас сега е 10%, а в скоро време може да скочи на 33%, както във Франция например. Освен това ще внасяме милиарди от бюджета си, за да помагаме на богатите в ЕС, ако нещо закъсат.

Тези неща трябва да се говорят с лице не към Марианската падина, а към хората – ясно и открито. „Танцуващият с вълци”, както някои вече наричат президента Първанов, пък е забравил и най-елементарните уроци на съветския педагог Макаренко за ползата от личния пример. Това лъсна твърде конфузно по време на интервюто му в студиото на bTV. Когато мнозина очакваха да каже няколко добри думи за починалия внезапно бизнесмен и баскет деятел Михаил Михов (Мишо Бирата), той се отрече публично от него. Не били приятели, не си спомнял дали му се е оплаквал, може и да е, ама не помнел и прочие шикалкавения. Защо? Същото беше и когато гръмнаха Емил Кюлев, а след това и Манол Велев. Ходи с тях на лов, прегръщаха се на състезания а после конфузно мълчание и мъгляви обяснения.

Ами позицията му за АЕЦ „Белене”? Трябвало да се проведе референдум. Досега бранеше проекта като орлица малките си, а сега, като стана напечено в Япония, се дистанцира. И ако толкова е запленен от идеята за референдум, що не я предложи на парламента, пък да видим. Но той не прави това, а разтяга локуми и ги хвърля в Марианската падина. От интервюто разбрахме също, че много обичал вълчицата Зорница. Сигурно е малко пресилено да се прави паралел с Иван Вазов, който след Освобождението прибрал в къщата си едно сираче от Батак и го отгледал, но сюжетът с вълчицата в Бояна предизвиква такъв паралел.

Въпросът е какво да се прави. Да се противопоставят народните маси на елита по известните революционни способи е отживелица, пък и жертвоготовността не е силната ни страна. Така или иначе обаче, за да мръдне тази страна с някой сантиметър напред, над пропастта в един момент ще трябва да се прехвърли мост. Въпросът е, коя страна първа ще инициира това начинание.

България е особена страна. Българинът е мазохистът на Европа. Оцелявал е в ситуации, каквито други народи не могат да си представят, че съществуват въобще. Сякаш за него е създадена една от сцените в култовия филм „Бялото слънце на пустинята”, когато Сухов пита един от бандитите на Абдула: „Какво избираш – да умреш веднага или първо да те помъчим”. „По-добре да се помъча” - отговаря мъжът. Това е слоганът, както биха се изразили някои днешни пиари, на нашия характер.

Последният политически хит е дело на еврокомисаря по правосъдието Вивиан Рединг. Той отсече, че трябва да интегрираме ромите за 8 месеца.Правилно сте разбрали – 8 (осем) месеца. С тази си идея той тури в джоба си Симеон Сакскобургготски с неговите 800 дни. Резултатът ще е същият. А понеже сме и малко слагачи, нищо не ни пречи да обещаем да интегрираме циганите за пет, че и за три месеца. Викаме ги в кметствата, полицията или направо в парламента и ги интегрираме на място. Съществува обаче опасност, след като рапортуваме, че сме изпълнили задачата, да започне интеграция на българското население към ромското. Не знам г-н Рединг как ще кръсти този процес, но му предлагам нещо като „реинтегриране към оригинална социална среда от нов тип”. Егати глупостите измислят понякога в ЕС. Редно е Рединг да поживее в Столипиново месец-два и тогава да спуска програми и срокове. То ако ставаше така, България като нищо щеше да е Швейцария на Балканите. Но не е.

Но да не се отплесвам. Задават се избори. Милиони левове ще се налеят в тях вместо в заплати и болници. Няма как да спрем този процес, но можем да го регулираме поне малко. Нека се усмихваме, кимаме и ръкопляскаме на кандидатите за президент и кметове, а в стаичката с урната да си опичаме акъла. Знам, че е трудно да стане, но много ми се иска. На всички ни се иска. И нека не забравяме, че елитът ни, като види усмихнати и ведри лица, започва да се поти притеснен. Страх го е. Това трябва да използваме.

Огнян Стефанов