Делото срещу Алексей Петров: между нравствения катарзис и цирковия спектакъл

Това дело е важно – то е най-значимото от всички, водени досега срещу организираната престъпност в България. Важно е не поради мащаба на престъпленията, които са предмет на наказателно преследване. Важно е поради особената позиция на основния обвиняем.

Разликата между Алексей Петров и мафиотски босове от типа на Маргините, Галевите и подобни се състои в тяхната функция – и в претенциите, които те именно на базата на тази функция изразяват. Алексей Петров е посредникът – основния посредник между мафията и властта. Мостът между престъпността и държавните институции. Разбира се, всеки сериозен мафиот се грижи над него да бъде разпънат някакъв политически или/и магистратски чадър. При Трактора обаче нещата не са персонални – те са институционални. Тук обвързаността е от такъв порядък, че превръща самата престъпност в институция – а равнището на контактите е толкова високо, че впряга държавата в директни партньорства с мафията превръща я в нейна логистика. Няма друг случай в цялата българска история, при който откровен гангстер да си партнира директно с главния прокурор, да се превърне в сив кардинал в най-могъщата тайна служба в държавата, а неговите услуги да се ползват от президента и министър-председателя.

Този казус беше – и продължава да е – пряко потвърждение на максимата, че докато други държави си имат мафия, в България мафията си има държава. От изхода на този процес зависи дали тази максима ще бъде потвърдена или опровергана. Затова се хвърлят огромни усилия и финансови ресурси той да бъде провален, опорочен и превърнат във фарс. Затова в съдебната зала виждаме бивш главен прокурор в ролята на цирков клоун, а основният подсъдим се явява с цели седем адвокати, за единия от които се твърди, че бил английски лорд, бивш главен прокурор на Великобритания и съветник на кралицата. Това са усилия за спазване на омертата, за подмяната на престъпните реалности със скечове, за дискредитиране и сплашване на свидетелите. Само че – за голяма жалост на подсъдимите, този път те не успяха да се уредят с прокурор
по техен табиет. Светлозар Костов си е свършил работата – и неговия обвинителен акт е най-скандалното четиво, което някога съм чел – а ми се е налагало да чета доста скандални неща.

Скандално – защото повдига завесата пред времето, в което прокуратурата беше нещо като присъдружна организация на организираната престъпност. И защото вади на показ позора да видим държавата си отново в ръцете на ДС-питомци с двойни битиета – вулгарни рекетьори и офицери от службите за сигурност едновременно. Този обвинителен акт е достояние на медиите повече от два месеца насам. Предвид вкуса им към сензациите, той би трябвало да е в центъра на медийното внимание – в него има скандални факти, които биха могли да бъдат разказвани месеци наред. Само че когато процесът започна, в центъра на медийното внимание се оказаха две други събития – зимните студове и въпросът защо съпругата на президента Плевнелиев не се държи като първа дама. И доколкото този процес изобщо попадна в медийното внимание, то се оказа концентрирано върху циркаджилъците на Филчев и помпозните дефиниции на Трактора а не върху извършените престъпления.

Това е лош знак. Знак за страх – ако трябва да бъдем точни. В течение на цяло десетилетие никой не смееше да говори за престъпленията на Трактора. И сега дори, когато той е на подсъдимата скамейка, този страх продължава да действа – и да въвлича журналистите във водевилния сценарий, подготвен от неговите защитници. Този страх действа и върху някои свидетели, като ги поставя в комична ситуация. Особено тези, които са работили в де факто подчинени на Алексей Петров институции. Като бившия зам. шеф на ДАНС Иван Драшков например. Според него подсъдимият бил ценен кадър в ДАНС, а той не бил имал конфликти с него. Само дето е автор на секретен доклад – отдавна публично известен – в който се съдържат точно обратните твърдения.

Затова този процес е важен не сам по себе си – а в своята знаковост, в своята мотивационна натовареност. Важен като фактор, който разрушава табута, вкостенели сред мутренската реалност на днешна България. С неговия успешен край би могъл да бъде разрушен основният мит, който крепи днешното чалга-битие, сред което затъваме – митът за недосегаемостта на организираната престъпност. Това чувство за недосегаемост вече го няма в съдебната зала. Всъщност цялата гвардия на Трактора е там – с все адвокатите, прокурорите и горилите му – но те вече не успяват да вдъхнат онзи страх, който вдъхваха съвсем доскоро. Стана видно, че и Трактора може да бъде обвинен, че и срещу него може да се свидетелства – че и той може да попадне в затвора.

Това усещане е крайно опасно за българската мафия  и затова тя прави всичко възможно, за да го предотврати. Същото е крайно опасно и за някои български политици, покровителствали и лансирали Алексей Петров, за да получават своето от рекетьорски акции и контрабандни канали – и ползващи мутрите му като партийно разузнаване. То е нездравословно за всички, които са се огънали, които са направили компромис със съвестта си. Може би затова медиите предпочитат да разглеждат процеса като цирк, а не като битка за нашето общо бъдеще.

Но това усещане би могло да бъде и нравствен катарзис. Би могло да бъде българското сбогуване със страха. Би могло да бъде лек срещу песимизма и чувството за безнадеждност. Би могло да убеди българите, че справедливостта съществува и може да бъде постигната, ако кажем “не” на страха. Което означава и да разберем, че сами градим съдбата си, че бъдещето е в собствените ни ръце. Затова е важен този процес. И затова е знаков. Той не може да изтрие изцяло сянката на Трактора и Филчев над българското минало и настояще – но може да бъде нишката, от която да се разплете голямата завеса, прикриваща корупцията и престъпността. Наистина тук става дума най-вече за рекет и насилие над определени хора – но зад суровите факти за тези престъпления се крие бездушието и наглостта на престъпните мрежи, заплели цялата държава, крият се институционалната импотентност и гузното премълчаване на политиците, крият се корупцията и злоупотребата с власт, които и до днес прояждат съдебната система, МВР и службите за сигурност.

Има още много неща, които са свързани с Алексей Пертов и компания – и които днес са извън стеснения периметър на този процес. За тях усилено се мълчи. Изнасянето на факти за тях предизвиква единодушното спотаяване на разните отговорни и неотговорни фактори – включително главния прокурор, включително бившия президент – който незнайно защо не е привлечен дори като свидетел към делото. А това са неща, свързани със смачкани човешки съдби, с невинно пролята човешка кръв, с драстично пренебрежение към закони и нравствени ценности.

Без отговор остава  съпричастността на обвиняемия Алексей Петров и неговия налуден свидетел Никола Филчев към убийствата на прокурора Николай Колев и ямболската адвокатка Надежда Георгиева.
Без отговор остава въпросът кой и защо преби почти до смърт журналиста Огнян Стефанов.
Без отговор остава въпросът кой е всъщност “барото” на “Наглите”.
Без отговор остава въпросът как беше притискан и как се спомина без време Илия Божинов.
Без отговор остава въпроса “поръчван” ли е Гриша Ганчев  и изглаждал ли е президентът Първанов отношенията им с Алексей Петров – като един същински Капо ди тути капи.
Без отговор остава въпросаът кой е отговорен за подслушването по разработката на ДАНС “Галерия”.
Без отговор остава въпросът как беше охраняван, източван и съсипван “Кремиковци” – за да се печелят днес стотици милони от рязането му за скрап.
Без отговор остава въпросът как е възможно и до днес да се допуска съществуването на застрахователна компания, учредена в близо половината от уставния си капитал с добити чрез насилие и рекет пари – и с фиктивни чужди акционери, единият от които впоследствие е уличен в криминално престъпление, извършено на територията на България.

Твърде много въпроси без отговор. Може би все пак би трябвало да впечатлят някого, който носи отговорност за техните верни и навременни отговори. Някого – като главния прокурор Борис Велчев например. Някого, който – дори и да не е в състояние да им отговори, би трябвало да прояви елементарна загриженост към крехките засега опити да се потърси отговор на някои от тях – какъвто опит е и този първи процес срещу Трактора. Той между впрочем е и първият, на който редом с гангстера на подсъдимата скамейка седи и висш прокурор (макар и всички да знаят, че той е бил само изпълнител на волята на главния такъв). Засега като че ли не се забелязва такава загриженост. Защо, г-н Велчев?

Едвин Сугарев