Писмо до властта от полицай: Избрали сме професията, защото ни пука!

Публикуваме писмото без редакторска намеса:

"Уважаеми" Г-н Министър - председател,
"Уважаеми" Г-н Горанов,
"Уважаема" Г-жо Бъчварова,
Драги Гражданино на Република България,

Пиша следното в качеството си на един млад, амбициозен и отговорен държавен служител, получил достойно образование и служещ в редиците на МВР от точно една календарна година. Трепетът и щастието от отличното завършване на Академията на МВР на мен и моите колеги отмина бързо след сблъсъка с реалността. Разочарованията започнаха да ни връхлитат едно след друго още от първите работни дни - липса на униформи, на средства, на ресурси от всякакво естество, за да можеш да работиш нормално, за да се научиш да обичаш работата си! Последва срещата с новия колектив - интелигентни и образовани служители със знания и опит, а толкова унили и примирени с тази ситуация... Но нямаше как един млад човек да повярва, че промяната е невъзможна - тъкмо напротив! Това ни амбицира да докажем, че можем, че искаме и че ще се борим за доброто име на Министерството на вътрешните работи, за призванието да бъдеш Полицай!

Започна се - престъпленията не спираха, не спират и сега и никога няма да спрат. Помня лицата на всички бедни възрастни хора и деца, на които им се беше случило нещо ужасно и сега стояха пред мен, плачеха и очакваха помощ или поне разбиране; помня всички сълзи, които не можех да спра, щом се върнех у дома след работния ден или след тежко дежурство; помня всяко ПТП, всеки починал човек, който за мен трябваше да бъде "предмет на оглед", но уви - никога не беше и няма да бъде! Кошмарите нощем продължават, телата на починалите, белезите в душата на едно младо момиче, което все още го е грижа, виковете и плачът на близките на пострадалите, сълзите на майка ми всеки път, когато излизам през нощта и не зная къде отивам и какво ме чака там... Мога да продължа, а колегите с дълъг стаж - да не спрат да разказват, НО няма - за тези неща не се говори никъде, те остават само в спомените ни и в тези на семействата ни, преживели заедно с нас чуждата човешка болка, на детето ти, което те моли да си дойдеш или да не го оставяш у дома.

А на теб, Уважаеми гражданино, пишещ ужасни и злобни коментари и мразещ "шапкарите", ще кажа - СПРИ! Ако твоят съпруг, жена, дъщеря, сестра или брат излизат нощем и не знаят какво ще им се случи, ти няма ли да се молиш за тях?! Няма ли да ги подкрепяш с цената на всичко, когато се сриват и не знаят струва ли си всичко това?! Няма ли да те е грижа или ще продължаваш свирепо да мразиш?! - Едва ли...

И не, аз не работя, за да получа "онези 10 или 20" заплати, защото до тогава има още дълго време, което не зная дали изобщо ще дойде. И не - не работя, заради отпускът, който много от служителите не могат да изпозлват. И не, не е и заради "онези привилегии", които така или иначе не са решаващи. НИЕ МЛАДИТЕ ХОРА, от които МВР има нужда, сме избрали работата, защото ни пука! Защото искаме да останем в България и да работим за доброто на хората тук! За да променим стереотипите и негативната обществена нагласа към органите на МВР. Но за да се случи това, имаме нужда от сигурност, от стабилност и доверие. Имаме нужда от работа в подходящи условия! Лишавайки ни от това, ВИЕ ни лишавате и от възможността да останем...

А аз искам да остана..."