Тетяна Станева за ФрогНюз: Всички в Украйна са наясно откъде идва писмеността, докато Русия не признава българския корен

Това каза пред ФрогНюз Тетяна Станева - бесарабска българка, журналист, организатор на Международния фестивал на етнографското кино "ОКО" и режисьор на филма "Писма от Украйна", който гледахме по-рано през 2024 година. 

На 24 май - денят на българската писменост и нашата култура, говорим с нея за българския език. Говорим за изучаването му е Украйна, за честването на 24 май и паметниците на Св. Св Кирил и Методий там, за украинските българи, които идват да учат висше образование у нас. Говорим още за връзките между двете страни, които проследяваме като много дълбоки, искрени и позитивни. Говорим и за руска пропаганда, защото дори и в празничен ден, Кремъл продължава да трови съзнанията ни.

"На територията на Украйна, която се контролира от Украйна, включително цяла Бесарабия и моето село, там продължава както си беше - моята дъщеря и децата в българските села два пъти седмично учат български език по програма. Отделно има неделни училища, на които учениците ходят допълнително. Там учат не само езика, но и география на български, история на България", посочи тя.

"Ако преди 1-2% от бесарабските българи отиваха да учат висше образование в България, то сега 1-2% остават в Украйна. Останалите заминават за България. Децата отиват да учат в България, първо, защото искат да се учат нормално. Без сирени".

"В момента ние проливаме кръв за нашата свобода. Думите “Свобода или смърт” са ни ужасно близки. Свободата наистина е религия за украинския народ. Някои казват, че ако Путин беше нападнал България, България нямаше да се бори, щеше да се даде без бой. Аз не вярвам в това. Вярвам, че тези хора, които от малки възпяват герои като Райна Попгеоргиева, няма как да се дадат. Няма как свободата да не е религия и за България, както е за Украйна".

Ето и цялото интервю:

Поводът на разговора ни е 24 май - денят, в който празнуваме българския език, празнуваме писмеността и културата си. По какъв начин украинските българи и въобще украинците отбелязвате този ден?

Преди войната, преди пандемията дори, винаги имаше прием в българското консулство в Одеса и в българското посолство в Киев. Цялата диаспора, всички българи се събираха. Имаше чествания, храна, програма. Особено в Одеса - там винаги имаше концерти на този ден, полагане на цветя при паметниците на Кирил и Методий. Такива има и в Одеса, и в Киев. 

Единият паметник в Киев, на Михайловския площад. Там светите братя са заедно с княгиня Олга и Свети Андрей. Там се намират още Министерството на външните работи на Украйна и Михайловската църква. Сега на Михайловския площад има изложба с рашистки танкове, има различни надписи, например “Путин е зло”, има народно творчество, съвременен фолклор. Княгиня Олга пък е облечена с бронежилетка. Вторият паметник в Киев е на територията на Печерската лавра и е абсолютно копие на оригиналния паметник в Мукачево, Западна Украйна.

Св. Св. Кирил и Методий на Михайловския площад в Киев

Св. Андрей, княгиня Олга и Св. Св. Кирил и Методий

Св. Св. Кирил и Методий и пленена руска техника

Много паметници на Кирил и Методий имаме и този ден също се чества в Украйна. Наречен е обаче малко извратено. Нарича се Ден на славянската писменост, което е остатък от съветско време. Терминът “славянска писменост” и “старославянски език”, който всъщност е старобългарски, затрива паметта за историята откъде всъщност идва писмеността.

Като филолог и фолклорист от филологическия институт Киевския национален университет “Тарас Шевченко”, искам да кажа, че преподавателите преподаваха много добре старобългарски. Имам един много интересен случай от първите курсове, когато учехме “старославянски” - а всъщност старобългарски. “Старославянски” език приемам в кавички и винаги поправям хората, че това е старобългарски. Случаят е следният - бяхме в началото на обучението и преподавателят носи оригинал на “Слово о полку Iгоревiм”. Това в Украйна, по времето на Киевска Рус, се счита за първата светска литература. Всички в Украйна са наясно, че Кирил и Методий са донесли писмеността, цялата литература в началото обаче е религиозна. Университетът “Шевченко” също започва като църковна семинария, след това се разраства и става светски университет. Една от първите прояви на светска литература, която не описва библейски разбирания, е за живота един княз - Игор, оттам и “Слово о полку Iгоревiм”.

Та, нашият преподават донася тази книга с абсолютната увереност, че никой няма да я прочете, защото ние тепърва започваме да се учим. Тогава той попита кой иска да опита да чете от книгата в оригинал. Веднага вдигнах ръка, защото ми беше много интересно. Към онзи момент четях библията на старобългарски. Вече бях чела библията и на украински, и на английски, че даже и на руски. Когато четях на старобългарски, срещах някои непознати букви, но въпреки това четях абсолютно спокойно. Взех тогава “Слово о полку Iгоревiм” и започнах да чета абсолютно свободно, без никакви пречки. Тогава преподавателят ме спря и веднага разбра, че има нещо необичайно. Попита ме откъде съм, казах, че съм украинска българка, че съм от Бесарабия, от Одеска област и зная български, затова четенето на старобългарски ми е леко. Разказах му, че чета и библията на старобългарски и той просто изпадна в шок.

Разказвам тази история, защото за мен тя е потвърждението, че няма никакъв старославянски. Той е старобългарски.

А иначе, на този 24 май също имаше полагане на цветя и в Одеса, и в Киев, заедно с посолството и с всички дейци.  

24 май, 2024 г., Киев

24 май, 2024 г., Киев

Споменахте княгиня Олга, която има голяма роля в пренасянето на старобългарския език в Киевска Рус, откъдето той по-късно преминава и към днешна Русия. В руския наратив обаче нейната роля тотално отсъства, разбира се, по линия непризнаването на българското начало на азбуката.

Така е, да. Какво прави Русия винаги? Тя краде. Русия иска светът да приема, че тя е наследник на Киевска Рус, а това не е така. Киев и Украйна са наследник на Киевска Рус. Когато съществува Киевска Рус, Москва още я няма. В Украйна имаме такава шега - че един Владимир кръсти Рус, другият Владимир ще я унищожи. Ние родихме Русия, ние ще я погребем - явно нашата мисия е такава.

Русия е една пъпка, която помисли, че е пъпът на света. Не зная как тези хора може най-накрая да разберат историята си, но зная, че Русия всичко краде и за всичко лъже. Още от времето на Руската империя не се признава, че България е родоначалник на цялата история с писмеността и въобще на славянската общност. Впоследствие съветите още повече задълбочават непризнаването на старобългарския и българския корен. Затова и наричат езика старославянски - сякаш е едно общо корито. Ако го наречеш старобългарски, веднага ограничаваш - казваш, че началото е в България.

Абсолютно всички в Украйна обаче са наясно, откъде идва писмеността. Споменахме вече паметникът на Кирил и Методий на Михайловския площад и пак казвам - там те са заедно с княгиня Олга. Освен писмеността и християнството, княгиня Олга донася от България и християнската религия.

24 май е един от любимите ми празници, защото той показва тази дълбока връзка между Украйна и България. Не съм сигурна доколко българите в България са запознати с тези исторически факти, обаче княгиня Анна, която се омъжва за френския крал Анри I, става кралица и носи писмеността във Франция. Писмеността, която идва от България, през Киевска Рус отива в цяла Европа. Това са толкова символни събития, които просто не се знаят. 

Казвате не се знаят. Абсолютно убедена съм, че много от хората, които вярват на руската пропаганда, тотално отричат връзките между Украйна и България, които са много по-дълги и много по-позитивни от тези с Русия. В този контекст, от 2021 година е изказването на Путин как славянската писменост - пак "славянската", дошла в Русия от македонски земи, които тогава са част от българското владение. В същото време и Вие потвърждавате, че в Украйна се знае откъде тръгва писмеността. Защо според Вас се случва това - защо много хора продължават да не виждат връзките между Украйна и България, да не ги разбират, да не искат да ги осъзнаят?

Връзките между Украйна и България са много по-дълбоки и по-силни, отколкото връзките на България с Русия и отколкото връзките на Украйна с Русия. Когато в пропагандистките материали пишат, че това било война между “братски народи”, винаги казвам, че нашата 300-годишна история с Русия показва, че ние никак не сме братя. Ние сме съседи, но никога не сме имали нормални отношения. Защо тези наративи се разпространяват, има само едно обяснение - защото хората са невежи и не искат да познават собствената си история, да я знаят добре. Показва също, че руската пропаганда е много силна.

Руската пропаганда е много наясно с терминологията, с поставянето на имена. Как могат да окупират руснаците някое малко селце в Украйна, когато в него не са останали хора? Само ако изпепелят земята, там вече няма живи хора. Но все пак какво правят те - най-напред променят името на селцето, което е сменено след декомунизацията в Украйна, връщат старите съветски имена на населените места. Имахме села като Червоноармейское - с имена, свързани с комунистическия режим. При декомунизацията в Бесарабия върнахме старите български имена - Червоноармейское пак стана Кубей, Жовтневое пак стана Каракурт. Хората никога не са забравяли тези имена, винаги между себе си наричаха селата си с българските им имена.

Когато руснаците отиват някъде обаче, те веднага сменят имената, веднага слагат паметници, веднага включват много силна пропаганда, блокират украинските и въобще неруските канали, за да бъдат хората откъснати от света и вкарват в мозъците им тяхната информация. Когато една година ти казват, че си прасе, на втората година вече ще започнеш да вярваш, че си прасе, а не човек.

Точно същото става с пропагандата по други теми - сто пъти да кажат старославянски, ще изключиш, че това е старобългарски, сто пъти да кажат, че Русия е главната, голямата, има втората армия в света, всички ще повярват, без да се питат така ли е, или не. Пропагандата действа винаги арогантно, винаги нагло, винаги мащабно, винаги се сипе по много и отвсякъде, за да няма човек алтернатива и възможност да се пита това така ли е, или не. 

Говорейки от една страна, за български език и от друга, за пропагандата на Русия, една от много разпространените руски лъжи е, че в украинските територии се забранява изучаването на български език. Защо не е вярно това?

Точно обратното е вярно -  в окупираните територии, сред които имаме български села в Таврийска Украйна, такива са Богдановка и Степановка, села на таврийски българи, сега не учат нито украински, нито български, а само руски. Училищата им са с руска програма, няма ги неделните училища, които са финансирани от Министерството на образованието на България.  

На територията на Украйна, която се контролира от Украйна, включително цяла Бесарабия и моето село, там продължава както си беше - моята дъщеря и децата в българските села два пъти седмично учат български език. И това е по учебен план, по програма. Отделно има неделни училища, на които учениците ходят допълнително. Децата, които искат например да кандидатстват в България или искат да се задълбочат в изучаването на български език, отделно ходят на тези неделни училища. Там учат не само езика, но и география на български, история на България.

В училищната програма, която е финансирана от Министерството на образованието на Украйна, учебниците са разработени от Мария Терзи, съпругата на Димитър Терзи, който е директор на Българския център в Одеса. Тези учебници са разработени специално за украинските българи. Учебниците са от първи до 11. клас и са достъпни за всяко училище, пращат се по 500 бройки. По тези учебници се учи и моята дъщеря, като по тях се учи само език и литература. Отделно, неделните училища са достъпни отново за всички.

Споменахте украинските българи, които ще кандидатстват, ще учат висше образование в България. В бакалавърската си степен имах няколко украински българи, с които учихме заедно. Как стои въпросът с продължаването на образованието в България сега? Също така - как се случва обучението в Украйна, където се води война? 

Тези специалности, които могат да учат онлайн, предимно залагат на онлайн обучението. Има обаче такива специалности като медицина, които няма как да са онлайн. Основните градове, в които има университети, винаги са бомбардирани и е много опасно. Все пак обаче университетите работят. Понякога програмата е смесена - когато виждат, че бомбардират Киев много активно, минават на онлайн обучение. Пандемията помогна да имаме система за онлайн обучение, която да използваме и през войната. Вече имахме готови инструменти на онлайн обучение, които могат да се използват и в училището, и в университетите. 

В нашето училище на село, когато има много активен период, има по две-три сирени на ден, се взима решение за онлайн обучение. Дадоха независимост на всяко училище да решава как да действа според ситуацията. Когато има сирена по три пъти на ден, учителите и учениците се разхождат между класната стая и бомбоубежището. В бомбоубежището децата не учат, а чакат по един-два часа сирената да спре, защото има заплаха от бомбардировки. Когато сирена свърши, дисциплината вече не е същата. Тъкмо ги съберат, проведат един урок, пак сирена. Продуктивността така е нулева, затова се минава на онлайн обучение. 

Има обаче и друг проблем - сега пак минахме на режим на тока, започнаха да го изключват. Целият процес е ужасен за децата. Това не е образование, а някаква имитация. 

Относно обучението в български университети - знам статистиката за бесарабските българи по нашите села, българските села. Допреди войната 1-2% от завършващите кандидатстваха в България и заминаваха на база на програмата за украински българи - тоест правят изпитите в Украйна, чакат резултати, ако са приети, направо отиват да учат в България. След като започна войната, Министерството на образованието на България повиши квотата като брой на украински българи, защото все пак имаше ограничения. Ако преди 1-2% от бесарабските българи отиваха да учат в България, то сега 1-2% остават в Украйна. Останалите заминават за България. 

Има български градове, в които може да срещнеш половината от нашето село. Такива български села в Бесарабия са около 70. От тази война България печели в този смисъл. Украйна е по-голяма държава с икономически по-голям потенциал, пазарът е по-голям. Много студенти, които сега отиват в България, преди войната нямаше нужда да мислят за обучение там. Процентът преди войната беше нисък и то от хора, които вече имат близки, заминали за България. 

Доста много се повиши възможността за кандидатстване за университет и в Украйна. Въведоха тестване, което не е с отделни изпити. Изпитът е общ, а по резултата от него можеш да кандидатстваш в няколко университета. Това дава възможност да кандидатстваш на много места. Това обучение се покрива от бюджета, от държавата. С новите изпити се намали и корупцията. 

Преди кандидатстването в университет беше свързано със страшна корупция - за да бъдеш приет държавна поръчка, трябваше да платиш на нужните хора, не зависеше от това как се учиш. Сега това е невъзможно, защото резултатите от тези тестове са тайни, баловете също са без имена. Появи се реална възможност децата, които са умни, които са борбени, които искат и могат, да кандидатстват на бюджетна програма, тоест държавата да плаща обучението им.

Преди войната по-малко се мислеше за университет извън страната. Въпрос на логистика е, все пак е друга държава. По-сложно е да си дойдеш, по-тежко е да пратиш някакви пратки. А нашите родители, у нас на село, имат култ на децата. Винаги се грижат за тях - да не са гладни, да не са жадни. Винаги им пращат храна. 

Откакто започна войната, и логистика да се смени. Появиха се повече автобуси, който тръгват от Одеса, минават цяла Бесарабия, поемат всички от Измаил и Болград и през Румъния отиват към България. Има автобуси, които пътуват от и до Пловдив, София, Варна. Така въпросът с пратките вече не е проблем за родителите. 

Децата отиват да учат в България, първо, защото искат да се учат нормално. Без сирени. Има и момчета, които отиват с идеята в бъдеще да избегнат военна служба. Бесарабските българи много се уловиха за възможността да учат в България, като за това са важни и бюджетните програми.

В началото на разговора говорихме за българския език, за това, че в Украйна много добре знаете откъде тръгва писмеността ни. Има ли някакво послание, което искате да отправите на 24 май както към хората в България, които подкрепят Украйна, така и към тези, върху които пропагандата продължава да влияе?

Нашите култури са много близки, менталността и даже езиците ни са сходни - това е моето послание. Искам хората да се опитат - дори само да опитат -  да видят колко общо има между нас, какви връзки имаме.

Миналата година на кинофестивала “ОКО”, когато говорихме за герои от народните легенди, разказахме приказката за Котигорошко и разбрахме, че тя е идентична с приказката за Крали Марко. Като говорихме за жените героини, говорихме за Райна Попгеоргиева, която има много аналози в героическия епос на Украйна. Самите образи, герои, които са отпечатъци на менталността на нашите народи, показват, че ние сме много близки.

Сравнявахме украинския героически епос с българския и с руския. Повярвайте ми, тези хора отвъд блатото, те са абсолютно далечни като менталност от нас. Вярвам, че наследниците на герои като Райна Попгеоргиева и Крали Марко, които възпитават в борбения дух, крещящ “Свобода или смърт!”, също като украинците, са готови да се борят за свободата си. 

В момента ние проливаме кръв за нашата свобода. Точно за това се борим. Думите “Свобода или смърт” са ни ужасно близки. Свободата наистина е религия за украинския народ. Някои казват, че ако Путин беше нападнал България, България нямаше да се бори, щеше да се даде без бой. Аз не вярвам в това. Вярвам, че тези хора, които от малки възпяват герои като Райна Попгеоргиева, няма как да се дадат. Няма как свободата да не е религия и за България, както е за Украйна.

Илияна Маринкова