Дългата раздяла: Как за 35 години София преформатира своята идентичност

След демократичния пробив градът започна да сваля тежката си тоталитарна маска. Но бавната и несигурна раздяла с миналото бе пълна с компромиси, дебати и спорове. Някои символи изчезнаха завинаги, други се пренесоха в музеи, а трети продължават да предизвикват въпроси и днес.

Визуалната декомунизация – премахнати, преместени и останали паметници

Можем спокойно да кажем, че след 1989 г. София започна мащабна операция по почистване на градската среда от идеологически символи. Мавзолеят на Георги Димитров, който десетилетия доминираше като светилище на комунистическата власт, бе взривен през 1999 г. – акт, който символично сложи точка на една епоха.

Паметниците на Ленин бяха свалени от площадите и заменени с по-неутрални или нови монументи, а партийни лозунги от фасади изчезнаха под пластове боя или бяха премахнати. Не всички обаче изчезнаха безследно, някои барелефи и бюстове бяха преместени в специално създадения Музей на социалистическото изкуство, за да напомнят за миналото, но вече в по-обран контекст.

Не всички символи на тоталитаризма бяха премахнати с лекота. Паметникът на Съветската армия е най-яркият пример за дългогодишна битка за преосмисляне. Десетилетия наред той беше обект на спорове, протести и дори "артистични" трансформации чрез графити, които го превърнаха в своеобразно платно за гражданско несъгласие. Преместването му в края на 2023 г. и началото на 2024 г. се превърна в кулминация на тези дебати, макар и самият процес да остана спорен. Той остава символ за сложността на историческата памет.

Идеологическата архитектура – сградите, които останаха и се трансформираха

Докато някои символи паднаха, други останаха и промениха функцията си. Партийният дом, доскоро крепост на ЦК на БКП, днес е част от сградния комплекс на Народното събрание – преход, който сам по себе си е метафора за трансформацията на държавната власт.

Сградите на бившия дом на партията, които някога бяха недостъпна територия за обикновените граждани, сега съжителстват с административните централи на Президентството и Министерския съвет. Други емблематични архитектурни комплекси като НДК, ЦУМ и хотел "Рила" продължават да бъдат част от облика на града, макар и съпътствани от нови символи – молове, небостъргачи и модерни бизнес сгради.

Тази архитектурна мозайка показва как София носи на гърба си сложната си история, съжителствайки с надигащия се капиталистически пейзаж.

Преименуването на София – от "Димитров" и "Коларов" към "Мария Луиза" и "Солунска"

Преименуването на улици и булеварди беше друга важна част от раздялата с тоталитарното наследство. Булевард "Ленин" беше преименуван първо на "Тракия", а после на "Цариградско шосе", а "Георги Димитров" – на "Мария Луиза". "Антон Иванов" и "Трайко Костов" станаха "Джеймс Баучер" и "Св. Наум", а "Васил Коларов" върна името си "Солунска". Някои улици и до днес обаче носят имената на важни фигури от социалистическата епоха, което показва, че промяната не е пълна и част от противоречията остават. В кварталите все още могат да се открият паметници и табели, които напомнят за отминалото време – скрити свидетели на една епоха, която не можем да изтрием напълно.

Паметта и идентичността – какво забравихме и какво остана

Как гледат на тази раздяла различните поколения? За по-възрастните социализмът все още е част от личната и колективната памет, за младите той е далечна история, понякога митологизирана или изопачена. Образованието, музеите и медиите играят ключова роля в начина, по който социалистическото минало се интерпретира и предава.

Но дали тази раздяла е реална и осъзната или е повърхностна? Липсата на истинска лустрация и изчистване от миналото оставя множество въпроси без отговор. Вместо ясно изразена точка на край се създават нови митове и преосмисляния на миналото – някои дори носталгично поглеждат назад, други искат да отхвърлят всичко без изключение.

35 години по-късно София е град с многопластова идентичност – от една страна носител на европейски и модерни ценности, а от друга все още впита в своята социалистическа история. Декомунизацията тук не беше ярка революция, а бавна, често половинчата и противоречива трансформация.

Въпросът остава – кога ще се случи истинската раздяла със сянката на НРБ? Дали някога София ще се освободи напълно от тежестта на своята история или този дебат ще остане вечен? Каквото и да е, дългата раздяла продължава.

Констанца Илиева