Пълна лудница: В Русия искат разследване да докаже, че Сталин е убит от „колективния Запад“

Може да ви се струва чиста лудост, но прокрелските агенции и медии, като РИА Новости, например, моментално разпространяват „голямата новина“, което няма как да стане без указание от Кремъл. Изтъква се, че много свидетели от онова време смятат, че Сталин е бил отровен от „западни агенти за влияние“.

Йосиф Сталин умира на 5 март 1953 г. след кръвоизлив в мозъка, следствие хипертонично заболяване и атеросклероза. Правителствените лекари по онова време са категорични, че генералният секретар на КПСС е поминал от естествена смърт.

71 години по-късно говорещи глави в Русия искат да се разследва (и да се докаже), че „великият кормчия“ е бил убит от гадните западняци, които днес „накараха Украйна да нападне Русия“. Наистина така са написали тези руски патриоти… Те не апелират да се разследват репресиите и десетките милиони жертви на сталинизма, а да се търсят „агенти на Запада“, отровили Бащицата.

Все още не знаем позицията по въпроса на българските сталино-путинисти. Защо се бавят?

***

9 март, 1953 г., Москва. Над 13 000 съветски граждани се тълпят на Червения площад, за да се простят с великия вожд, „Бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин. 6000 милиционери и около 4000 военни охраняват ритуала. Всимко се провежда по разписание минута след минута. Мъже ридаят, жени пищят, някои се хвърлят върху паветата и си късат дрехите. В един момент ситуацията излиза от контрол. Настъпва пълен хаос, органите на реда са безсилни, макар че им е заповядано да действат със сила, за да въдворят ред. Неуспешно. Загиват стотици, дори хиляди – и досега броят на жертвите се пази в тайна. Хиляди са и ранените.

На 5 март 1953 г. умира „вождът на народите“. Този ден учениците са освободени от занятия, а много възрастни са пуснати от работа. Всички скърбят, мнозина плачат.

В същото време в сталинските лагери ехтят радостни викове, затворници крещят „Ура!“.

Прощаването с генералисимуса в Колонната зала на Дома на съюзите продължава три дни и три нощи без прекъсване. Никой не подозира, че денят на погребението, 9 март, ще се превърне в истинска трагедия.

В десет без четвърт сутринта на 9 март, в последния ден от тридневния траур, обхванал цялата страна, ковчегът с тялото на Сталин е вдигнат на ръце от пиедестала в Колонната зала. Носят го Лаврентий Берия, Никита Хрушчов, Анастас Микоян, Лазар Каганович, Вячеслав Молотов, Николай Булганин, Георгий Маленков и Климент Ворошилов. Те прехвърлят ковчега в лафет, който започна да се движи към Червения площад. Зад тази високопоставена група се носят на възглавници съветски ордени и медали на Сталин, които са учудващо малко - само четиринадесет броя.

Маршалската звезда е поверена на маршал Семьон Будьони, два ордена на Победата са носени от маршалите Василий Соколовски и Леонид Говоров, а три ордена „Ленин“ са поверени на маршалите Иван Конев, Семьон Тимошенко и Родион Малиновски. Изключително странно е, че истинският герой на Отечествената война маршал Георгий Жуков не присъства на погребението – просто не е поканен и остава в Свердловск, където е изпратен в немилост.

В 10.50 ч. сутринта съветски лидери, ръководители на социалистически страни и представители на чуждестранни комунистически партии се изкачват на подиума на Мавзолея, а Никита Хрушчов открива погребална церемония.

По сценарий митингът продължава точно час. Изказват се само Георги Маленков, Лаврентий Берия и Вячеслав Молотов.

Когато Никита Хрушчов обявява ритуалът за приключен, ковчегът с тялото на Сталин е вдигнат от каретата, стояща пред подиума, и пренесен в Мавзолея, над входа на който вече е поставен надпис „Ленин Сталин“.

Точно по обяд вратите на Мавзолея се затварят и в същия момент прогърмява артилерийски салют, зазвучават хиляди звукови сигнали от московските заводи и фабрики.

Милиционерите и военните тръгват с маршова стъпка, зад тях се изсипва многохилядната тълпа.И тогава започва трагедията…

Осем години по-късно, в нощта на 1 ноември 1961 г., тялото на Сталин по решение на XXII конгрес на КПСС е изнесено тайно от Мавзолея и заровено близо до стената на Кремъл, където почива и до днес.

Защото вече е обявен за налагане на култ към личността. Тогава се заговаря и за милионите съветски хора, загинали в сталинските лагери на смъртта от системата ГУЛАГ.

***

Писателят Лев Разгон, един от основателите на обществото "Мемориал", който на 9 март 1953 г. е затворник, си спомня в мемоарите си как в началото на март 1953 г. внезапно видял фигура, която бяга през тундрата. Мъжът крещеше нещо. Отначало Разгон помислил, че някой преследва бегача, но след това чул: "Той е мъртъв! Гуталин е мъртъв!" (един от най-разпространените прякори на Сталин - Гуталин, който е син на обущар, през онези години и означава „лъскачът на обувки“, "ваксаджия". Този псевдоним се споменава в една от блатните песни в онези години: „Музика свири в залата на Кремъл, момина сълза и жасмин ухаят. На масата Русия се опива от Бащата на Съветите Йоска Гуталин!”).

Александър Солженицин посвещава на смъртта на Сталин специално стихотворение:  

Преброихте ли греховете си?

Задушен в Божия час? Упорит демон!

Как се чувстваш, когато си тръгваш

От ребрата, където се държеше?

Гледат ме накриво и казват, че не съм си свалил шапката,

Но, смачкано от лагерите, лицето ми е черно.

Лесно ми е, радостно и - съжалявам:

Измъкна се от руското отмъщение.

Надхитри ни, кацо!

***

"Погребението на лидера, или по-скоро прехвърлянето на тялото му в мавзолея, се превърна в идиотска трагедия. Мракът на името му и делата му беше толкова голям, че стотици хиляди хора възприеха смъртта му като нещастие. Дори в затворническите килии някои плачеха и питаха какво ще се случи сега. Тълпите, които никога не бяха имали честта да видят лидера през живота му, сега копнееха да го видят на улицата поне в ковчега му. Москва беше картина на Бедлам, увеличена до размерите на огромен град. Тълпи наводниха целия център, опитвайки се да си проправят път към Дома на съюзите, където беше изложен трупът на тиранина и откъдето трябваше да тръгне погребалната процесия. Съседните улици се превърнаха в ад. Хората загиваха, смачкани в стените на къщите и стълбовете на лампите, стъпкани, падащи от покривите на многоетажни сгради, по които се опитваха да преминат човешката каша, която клокочеше отдолу. Изглеждаше, че той, който през целия си живот се е хранил с изпаренията на страданието и кръвта, дори и от гроба, е дърпал планини от жертви към себе си в инфракосмоса.”

Даниил Андреев, "Розата на света".

Фрог нюз