Решението е окончателно: ВКС реши съдбата на Веселин Марешки

Прокуратурата твърдеше, че през есента на 2014 г. Марешки и Колева са изнудвали бизнесмена Асен Миланов да им плаща наем от 10 000 лв. за пицарията му във Варна. Според данните по делото изнудваният бизнесмен плащал наем на Тони Димитров, който е бивш съпруг на Колева. Жената поискала помощта на Марешки да получава парите, тъй като след раздялата им не успяла да получи собствеността на обекта по съдебен път, твърдеше прокуратурата.

Колева дължала 65 000 лева на фирма, в която дялове имал и Марешки, и той имал мотив тя да получава наема. Миланов обаче отказал и се стигнало до конфликт, като били подадени няколко жалби срещу наемателя, била съборена терасата и бил спрян токът на заведението.

Според върховните съдии съдържанието на обвинителния акт е белязано от противоречия, несъответствия и неясноти в обвинителната теза. "Тъй като съдът няма компетентност да ги преведе в съответствие, доколкото повдигането на обвинението е от изключителна компетентност на прокурора, делото следва да бъде решено при съобразяване с въведената с обвинителния акт фактическа рамка на обвинението", посочват съдиите.

Ето го официалното решение на тричленен състав на ВКС: 

С Решение по наказателно дело тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила решението от 26.07.2024 г. на Апелативен съд – Бургас по в.н.о.х.д. № 155/2023 г. Решението е окончателно.

Делото е образувано по касационен протест и жалба от частния обвинител и граждански ищец Асен М. срещу решението на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдена първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Варна. С нея Веселин Марешки и Красимира Колева са признати за невинни по повдигнатото обвинение за изнудване. Отхвърлен е предявеният от Асен М. граждански иск срещу подсъдимите за солидарно заплащане на 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди.

Отхвърлен е и предявеният от „Ред хот България“ ООД граждански иск за 14 838,37 лв. обезщетение за имуществени вреди. С присъда на Апелативен съд – Варна е отменена частично първоинстанционната и е постановена нова, с която подсъдимите са признати за виновни, като на Веселин Марешки са наложени наказанията „лишаване от свобода“ за 4 години и „глоба“ от 8000 лв., а на Красимира Колева – „лишаване от свобода“ за 3 години и 6 месеца и „глоба“ от 6000 лв. С решение на ВКС въззивната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане. 

След връщането с присъда на Апелативен съд – Варна е отменена първоинстанционната, като подсъдимите са признати за виновни. На Марешки са наложени наказанията „лишаване от свобода“ за 4 години и „глоба“ от 8000 лв., а на Колева – „лишаване от свобода“ за 3 години и 6 месеца и „глоба“ от 6000 лв. Осъдени са да заплатят на Асен М. 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. С решение на ВКС е отменена въззивната присъда и делото е върнато за ново разглеждане. 

След отвод на всички съдии от Апелативен съд – Варна с определение на ВКС делото е изпратено на Апелативен съд – Бургас, където е образувано в.н.о.х.д. № 155/2023 г. и е постановено атакуваното сега пред ВКС решение. 

Касационната инстанция приема протеста и жалбата за неоснователни. В мотивите се уточнява, че заявеното в протеста възражение за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се явява напълно декларативно и неконкретизирано и се свежда до общи твърдения. Прокурорът се е задоволил единствено да посочи, че Апелативен съд – Бургас не е изпълнил процесуалното си задължение за обективен и всестранен анализ на доказателствата по делото, както и че относимите към предмета на доказване факти не са били обсъдени в тяхната съвкупност, а изолирано и фрагментарно. „За да може да изпълни процесуалната си функция, протестът следва да е аргументиран в достатъчна степен – да конкретизира в какво точно се изразяват така претендираните процесуални нарушения на чл. 14 и чл. 107 НПК и в частност кои доказателства/доказателствени средства не са изследвани обективно, всестранно и пълно; кои доказателствени материали са останали необсъдени, респективно кои са били пропуснати при доказателствения анализ. И след като самият касатор не е уточнил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт от гледна точка на твърдените за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 14 и чл. 107 от НПК и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота на сезиращия документ“, пишат върховните съдии. 

Съдебният състав на ВКС пояснява също, че основните и най-важните характеристики от правната същност на обвинителния акт са, че той е единственото средство за привличане към наказателна отговорност на лицата, извършили престъпление от общ характер, и за повдигане на обвинението пред съда, както и единственото средство, чрез което се дефинира окончателното обвинение. Затова абсолютно изискване към съдържанието му е да определя ясно и недвусмислено обвинение чрез посочване на обстоятелствата, обуславящи съставомерните признаци на деянието и неговата правна квалификация, така че формулираното обвинение да не поражда каквито и да било съмнения относно действителната воля на прокурора за фактическата и правна рамка на повдигнатото обвинение. Според върховните съдии тези принципни положения в пълна степен са били съобразени от Апелативен съд – Бургас и това му е позволило да стигне до следните правилни изводи. Първо, че след като съдържанието на обвинителния акт е белязано от противоречия, несъответствия и неясноти в обвинителната теза, които са неотстраними от въззивната инстанция, тъй като съдът няма компетентност да ги преведе в съответствие, доколкото повдигането на обвинението е от изключителна компетентност на прокурора, делото следва да бъде решено при съобразяване с въведената с обвинителния акт фактическа рамка на обвинението. И второ, че в случая въведените в обвинителния акт факти и начинът на формулиране на обвинителната теза разкриват обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното по отношение и на двамата подсъдими обвинение и на практика не позволяват постановяване на осъдителна присъда спрямо тях по това обвинение. Позовавайки се на първото отменително решение на ВКС, въззивният съд с основание е приел наличието на съществено противоречие между диспозитива на обвинителния акт и обстоятелствената му част относно начина на извършване на престъплението от двамата подсъдими от гледна точка на това дали са действали самостоятелно или в условията на съизвършителство. Правилни са констатациите, че диспозитивът на обвинителния акт визира две самостоятелни деяния, осъществени от всеки един от двамата подсъдими, тъй като формулираното с него обвинение е, че всеки от подсъдимите е действал със собствена цел, като лично е заплашил свидетеля Асен М. и е поискал от него поемане на имуществено задължение – заплащане на сума от 10 000 лв. в собствена полза (за себе си), но че същевременно в обстоятелствената част не се съдържат факти за лично отправена заплаха от подсъдимата Колева към Асен М. с конкретно бъдещо деяние, което да е насочено към увреждане на имущество или към друго противозаконно действие с тежки последици. Верен е и изводът, че в обстоятелствената част на обвинителния акт отсъстват твърдения за лична деятелност на подсъдимата Колева с цел Асен М. да бъде принуден да поеме имуществено задължение спрямо нея. Следователно сред фактите на обвинението липсват такива, които да обосновават личното ѝ участие в самото изпълнение на твърдяното престъпление, а по този начин и участието ѝ в него в качеството на съизвършител. Отчита се и съществено вътрешно противоречие в самия диспозитив на обвинителния акт относно начина на извършване на престъплението в обсъждания аспект – дали индивидуално или в условията на съизвършителство. 

В заключение, съобразявайки зададените фактически рамки на обвинението и отчитайки всички изчерпателно обсъдени в касационното решение противоречия, несъответствия и неясноти в прокурорския акт при формулирането на обвинителната теза, ВКС намира, че този процесуален документ изначално не е годно средство за привличането на подсъдимите към наказателна отговорност по претендираната правна квалификация, а с оглед на това и за осъждането им по повдигнатото им с него обвинение за изнудване по чл. 213а НК. Доколкото описаните пороци и недостатъци в съдържанието на обвинителния инструмент касаят инкриминираното поведение и на двамата подсъдими, те се явяват непреодолима процесуална пречка и за осъждането на всеки един от тях за индивидуална негова престъпна дейност с насоченост спрямо свидетеля Асен М. и/или спрямо процесното заведение в очертаните фактически рамки на обвинението и в предлаганите в протеста и в жалбата правни квалификации.