Сръбската църква обвини България за националните си катастрофи. Българите сме „престъпници“

„Българите са избивали цели фамилии само защото са били сърби, с цел да се унищожи сръбският национален дух. Българите са избивали систематично, предимно свещеници, учители и други представители на интелектуалния елит. Това е пълна денационализация на големи части от сръбския народ и национална катастрофа за сърбите във Вардарска Сърбия (РС Македония – бел. ред.) и Косово и Метохия, в края на 20-ти век, предимно под формата на денационализация на големи части от сръбския народ“.

Това се казва в обширен коментар на официалния сайт на Сръбската православна църква (СПЦ) по повод решенията на Светия архиерейски събор на СПЦ от миналата седмица, пише БГНЕС.

На това заседание в Белград, на 24 май 2017 г., по предложение на пленума на Вранската епархия, оглавяван от Негово Преосвещенство Вранския епископ Пахомий, бяха включени Светите сурдулишки мъченици в диптиха на светците (няколко хиляди жертви според официални данни на няколко комисии), а именно:

- Междусъюзническата комисия за разследване на нарушенията на Хагската конвенция от българите в окупирана Сърбия през 1915–1918 г., сформирана през 1919 г. и ръководена от д-р Рудолф Арчибалд Райс – швейцарски гражданин, доктор на естествените науки и ръководител на лабораторията в Университета в Лозана;

- Международната комисия за българските престъпления срещу сърби през 1915–1918 г., сформирана през 1919 г., оглавявана от американския журналист Уилям Дрейтън;

- Доклад на община Сурдулица от 1919 г. – от окупирана Сърбия, сред които са били митрополит Викентий (Кърджич) Скопски, епископ Никифор (Перич) Призренски и игуменът на манастира „Свети Прохор Пчински“ Владимир Протич с цялото братство, пострадали в Първата световна война в периода 1915–1918 г. от българския окупатор.

Светият архиерейски синод определи 29 май за ден на честване на паметта на сурдуличките мъченици – денят, в който техните свети мощи бяха положени в паметната костница през 2010 г.

Сайтът „Света гора“ пише следното:

„По време на отстъплението на сръбската армия и част от населението на юг от Стара Сърбия и към Албания, по време на окупацията от българските окупационни власти, в тази част на страната ни – особено в Сурдулица и околностите ѝ – са станали ужасни престъпления. Българският окупатор е извършил престъпления срещу видни сърби от всички краища на Сърбия, особено срещу сърби от Източна Сърбия, Вардарска Македония и Косово. Сред жертвите на престъпленията са голям брой свещеници, монаси, учители, съдии, търговци, офицери, деца, а има и висши църковни сановници като митрополит Викентий Кърджич от Скопие, епископ Никифор Перич от Призрен, игуменът на манастира „Свети Прохор Пчински“ Владимир Протич с цялото си братство.

Сурдулица е последното място преди българската граница, където видни сърби са били подготвяни да бъдат интернирани и ангажирани с тежък и принудителен труд в България. Според тайни списъци от местата, от които са били изпратени затворниците, обаче, много от тях не са преминали българската граница, а са завършили живота си в околностите на Сурдулица. Броят на убитите е от шест до осем хиляди, защото България никога не е искала да отвори държавните си архиви, в които списъците и броят на жертвите са дадени точно. Местата, където са открити останките на убити сърби след войната, са следните: Дубока долина на входа на Сурдулица от посока Владичин хан, Влашки дол по пътя за село Алакинце, Калифер – близо до днешния санаториум към село Щурковица, Попов мост, Занкова ливада, Радичева жива, Тршина ливада и много други места“.

„Историята на паметната костница в Сурдулица е история на сръбския народ във Вардарска Сърбия, Косово и Метохия, Източна и Южна Сърбия, пълна с нещастия, потискане и прикриване на престъпления. На тази част от сръбския народ често е било отричано, че притежава истински национален сръбски дух. След нашествието на турците, по ветровитите граници, империи, армии, бунтове – винаги в бягство – храбрият сръбски народ е останал без свидетелства за миналото си, защото документи са били изгаряни в смутни времена, изчезвали са в пламъци и са преставали да свидетелстват за героичното оцеляване на народа в тези райони.

Точният брой на загиналите сърби в Сурдулица и околността никога няма да бъде известен, защото вероятно никога няма да бъдат отворени българските архиви в София, за да се покажат точни списъци – тоест имената и фамилиите на хора, загинали само защото са били сърби, с цел да се унищожи сръбският национален дух и, според българските планове, той никога да не се възстанови и завърне. Систематичното избиване, предимно на свещеници, учители и други представители на интелектуалния елит, създава плодородна почва за появата на комунизма между двете световни войни, както и в следвоенния период, който ще се окаже национална катастрофа за сърбите в тези региони, и особено във Вардарска Сърбия и Косово и Метохия, в края на 20-ти век – предимно под формата на денационализация на големи части от сръбския народ“.

Исторически контекст

Коментарът на Сръбската православна църква относно Сурдулица и българската роля в насилието над сърби по време на Първата световна война е дълбоко идеологизиран, едностранчив и исторически спорен.

След като България влиза в Първата световна война през октомври 1915 г. на страната на Централните сили, нейни войски окупират части от Сърбия — включително Косово, Южна Сърбия и Вардарска Македония. Това съвпада с разпадането на сръбския фронт под натиска на германци, австроунгарци и българи.

В тези територии българската администрация провежда интензивна политика на българизация, особено в райони с смесено или спорно етническо население (като Вардарска Македония).

Има данни за насилствени действия, включително:

- затваряне на сръбски училища и църкви,
- налагане на български език и администрация,
- депортации и арести на свещеници, учители и активни общественици.

Сурдулица, граничен град между България и Сърбия, действително е била място на репресии. След войната, Сърбия организира разследвания и комисии (вкл. с участието на д-р Рудолф Арчибалд Райс), които докладват за изчезването или екзекуцията на хиляди сръбски цивилни, включително духовници.

Но нито броят (6–8 хиляди жертви), нито пълната отговорност на България са еднозначно доказани с международни, неутрални източници. Самата цифра от „няколко хиляди“ убити не е потвърдена от археологически разкопки или открити масови гробове с такива мащаби. Българските архиви, до които СПЦ многократно призовава да се отворят, наистина не са систематично изследвани по тази тема – и това подхранва спекулации.

Изказванията на Сръбската православна църква смесват религиозна памет, националистически наратив и истина с пропаганда. Не правят разлика между действията на военни власти и политиката на българската държава, с което колективизират вината. Повтарят предвоенни и междувоенни югославски тези, особено за „варварския българин“, които се използват за легитимиране на сръбската хегемония в Кралството на сърби, хървати и словенци.

В периода 1915–1918 г. има доказани репресии, включително над духовенството и интелигенцията. Но обобщенията на Сръбската православна църква, че България е извършила геноцид или че всички сръбски катастрофи произтичат от София, са пропагандни преувеличения, които обслужват съвременни политико-църковни интереси – включително свързани с Македония и статута ѝ в православния свят.