Тони Николов: Мир или „кореизация“ на Украйна?

Последиците от всичко това ще са огромни – не само за днешните поколения, но и за техните деца. Европа е оставена на самата себе си, тя е пред решаващ избор. Врагът е пред портите, а най-големият ѝ съюзник в лицето на Съединените американски щати е на път да оттегли подкрепата си за европейските демокрации, да дестабилизира НАТО, както и да замрази подкрепата си за Украйна.

Всичко това може и да е само „временно“. Вече виждаме как решенията в Белия дом се взимат и сменят след 24 часа, а понякога и по-скоро.

Не знам кой е наясно с това, което върши в момента Доналд Тръмп, но сам той обяви в речта си пред Конгреса на САЩ, че била настъпила „революцията на здравия разум“. Навярно с оглед на този нов „политически рационализъм“ Тръмп и вицепрезидентът му Ванс унижиха и буквално изгониха от Белия дом Володимир Зеленски, лидера на борещата се за свободата си Украйна. След което пак поканиха жертвата да се „върне“, но едва когато е готова да подпише ултимативно примирие с агресора Русия. Сетне на 3 март замразиха военната помощ на Украйна, на 4 март спряха да обменят с украинците разузнавателни данни, но от снощи американската помощ изглежда, че пак е „частично размразена“. Всичко това очевидно върви в пакет със споразумението за редкоценните минерали, с което Украйна (колкото и колониално да звучи това) ще трябва да преотстъпи свои природни богатства, за да си „плати сметката“. Но така Доналд Тръмп разбира международната политика – всичко е пари, пари и пак пари, нали парите са „ценности“… Вярно, че някои говорят и за други „ценности“, които не били „пари“ – примерно строгото спазване на международните договори или лоялността към стратегическите съюзници, в това число и към европейците, но това са „вторични ценности“, над които стопанинът на Белия Дом нито има време, нито има желание да се замисля. За него всичко се решава „тук и сега“ с оглед на реални или въображаеми ползи (например споразумението за редкоценните украински ресурси може да стане факт едва след едно-две десетилетия, което не пречи изнудването да продължи).

„Пробуждането“ на европейците и техният план за Украйна

Световни медии кръстиха срамното шоу в Белия дом, което Тръмп и Ванс разиграха със Зеленски, „десет минути, които разтърсиха света“. Оказа се, че „ефектът Тръмп“ може да има и ползотворни последици за Европа: „спящата красавица“ най-сетне отвори очи, за да види какво се случва или би могло да се случи с нея и по нейните граници.

Изведнъж Великобритания се „върна“ в Европа. Оказа се, че има ядро от европейски държави, разполагащи с по-големи военни ресурси, които, първо, са готови да градят обща отбрана, и второ, да формулират свой план за прекратяване на войната в Украйна (съгласуван с Киев). Протегната бе ръка за помощ от Канада и от Австралия, към новата „коалиция на желаещите“, застанала зад Украйна, изглежда, че се нарежда (по своя си начин) и Турция.

Снощи президентът Еманюел Макрон предупреди френските граждани в тревожно обръщение пред нацията, че „Европа е пред война“. „Войната е вече тук и засяга всички, Русия е прекрачила границата“. Заплахата е реална, заяви той, тъй като Москва превърна конфликта в Украйна в световен конфликт, там вече се сражават севернокорейски войници (препратка към Корейската война) и се използват ирански оръжия. Макрон пряко обвини Русия, че „престъпва нашите граници, за да убива опозиционери, че манипулира изборите в Румъния и Молдова, че организира кибератаки срещу наши болници и се опитва да манипулира общественото мнение чрез лъжи, разпространявани из социалните мрежи“.

Френският президент призна, че Европа е в трудна ситуация, че тя „иска да вярва“ в своя голям атлантически съюзник, но никой в момента не може да гарантира къде се позиционира президентът Доналд Тръмп, нито дали утре той няма да се окаже в лагера на Владимир Путин.

Затова днешният Европейски съвет в Брюксел е от такова решаващо значение – като институционално „преброяване на силите“. Отсега е ясно, че т.нар. „Ваймарско ядро“ (Франция, Германия и Полша) ясно ще заяви своя лагер, търсейки да привлече колебаещите се сред 27-те държави. Тук тезата е ясна: сигурността на Европа минава през отстояването на независимостта на Украйна. Френско-британското мирно предложение за Украйна със сигурност ще бъде сложено на масата: едномесечно прекратяване на бойните действия по въздух и вода; размяна на пленници; даване на сериозни европейски (и други) гаранции за Киев при сключване на по-трайно и реално примирие с Москва (включително с европейско присъствие на място). И второ, Обединена Европа трябва сама да може да гарантира сигурността си – с рязко увеличаване на военните бюджети, с мащабна военна реиндустриализация и „сглобяване“ на европейска армия в най-кратки срокове. За целта през следващата седмица в Париж ще се проведе безпрецедентна и първа по рода си среща на ръководителите на генералните щабове на страните членки.

Отсега е ясно, че в Брюксел ще заяви себе си и „евразийското ядро“, предвождано от Виктор Орбан, в което (засега) влизат само Унгария и Словакия. Подчертавам „засега“, защото българската позиция продължава да бъде уклончива и колеблива дори след проведения Съвет за национална сигурност от премиера Росен Желязков. Ако се съди по изявленията на министъра на отбраната Запрянов военният бюджет на България ще се увеличава; страната ни обмисля значително разгръщане на военната ни индустрия (включително като кандидатства с проекти по обявения Европейски фонд за отбрана в размер на 750 млрд. евро). Тоест изборът на България е към „старото ядро“ на Европа, а не към „евразийските ѝ покрайнини“.

Ала какво ще се случи, ако Тръмп директно подкрепи Орбан по повод на Украйна? Тоест при ситуация на „частичен разпад“ в ЕС? Ще издържат ли тогава „атлантическите сърца“ на нашите управляващи, или ще слязат от страх в петите? И най-важното – как ще действа България, ако се стигне до особено решаващ развой за ЕС, в който Тръмп пряко подкрепя Путин в пълен ущърб на Европа (вече нищо не е изключено)? Ето го въпросът на въпросите, защото е и въпрос за българската свобода. И той не бива да бъде замитан под килима, колкото и да се надяваме тази горчива чаша да ни отмине.

„Корейско решение“ на Тръмп за Украйна?

Какво точно предвижда прословутият „мирен план“ на Тръмп по отношение на Украйна, това никой не знае. Наскоро Иван Кръстев в една своя статия призова европейците да не губят ценно време, за да гадаят какво е измислил стопанинът на Белият дом, нито да се жалват, че не са на масата на преговорите, а да формулират собственото си предложение. Тъй като самият Тръмп иска да постигне нещо в преговорите си с Путин, без да е наясно точно какво, но държи да е бързо, много бързо, за да смае всички останали. И горе-долу това се случва.

Най-лошото е, че при това „бързо бързане“ Тръмп е доста податлив на ответните предложения на Путин, както и за всякакви „вторични споразумения“ за „бизнес сделки“ и пренареждания на света. Вече се появиха съобщения от „анонимни източници“ от Белия дом, че ще бъдат (пак бързо) свалени някои от санкциите срещу Русия, ще бъде амнистиран част от „близкия кръг“ на Путин и т.н.

А що се отнася до Украйна, там силният американски натиск върху Зеленски чрез оттеглянето на военна подкрепа навярно ще доведе до временно „примирие“, закрепващо статуквото на агресора. „Примирие“, което Тръмп гръмогласно ще провъзгласи като „велика победа на велика Америка“ и което, нека признаем, силно напомня на решението с „двете Кореи“.

И тъй като все по-често американски анализатори говорят за „кореизацията“ на Украйна, може би е добре да се напомни за какво иде реч. Още повече че Северна и Южна Корея продължават да са във война и то до ден днешен.

След капитулацията на Япония през август 1945 г. СССР и САЩ се договарят за „примирие“ на Корейския полуостров. Съответно Москва разполага свой военен контингент в северната част на полуострова, който поема по социалистически път на развитие, а американски части се установяват в южната част, ориентирана към демокрацията. Разделителната линия минава по прочутия 38-и паралел.

С което Белият дом и президентът Труман смятат нещата за „решени“, но Москва не е на същото мнение. Методисткият пастор Ли Сън Ман, който поема ръководството на Южна Корея, не е опитен политик, бързо се замесва в корупционни скандали, но страната все пак следва демократични стандарти. Южна Корея спазва всички условия и основно разполага с полицейски подразделения.

В северната част на Корея нещата са напълно различни. Там настаненият на власт от руснаците партизански командир Ким Ир Сен (Изгряваща звезда) провежда колективизация, налага изцяло съветския модел и спешно организира своя армия с помощта на руски и китайски съветници.

През 1949 г. съветските и американските войски официално напускат двете части на Корея, където са проведени избори, довели на власт Ли Сън Ман в Сеул и Ким Ир Се в Пхенян. След тяхното изтегляне те оставят след себе си военна техника и боеприпаси, достатъчни за въоръжаването на 100 000 армия във всяка една от двете части на полуострова.

На 17 март 1949 г. Москва сключва тайно военно споразумение с КНДР, с което се задължава да даде танкове и артилерия на Ким Ир Сен, достатъчни за сформирането на 6 дивизии и съответните механизирани съединения. На Пхенян е предоставен и огромен брой трофейна японска техника.

В същото това време Вашингтон нехае, за президентът Труман „корейският въпрос“ е решен. А се оказва, че изобщо не е така. От края на 1949 г. Ким Ир Сен се активизира. Той непрекъснато изпраща в Москва военни планове как би могла да се превземе Южна Корея. Отначало Сталин е предпазлив. Той не вярва в подготвеността на севернокорейците, не търси пряк конфликт в САЩ, опасява се от Трета световна война. Но от началото на 1950 г. вижданията му се променят. За което допринася позицията на Мао Цзедун, който разбива силите на Гоминдана в Китай и принуждава Чан Кай Ши да се оттегли в Тайван. И второ, Сталин вече има атомна бомба, която е гаранция срещу световна война, тъй че не е против сблъсъкът да се пренасочи по 38-ия паралел.

На 12 януари се случва нещо, което смайва всички: на фона на дрънкането на оръжие на Корейския полуостров държавният секретар на САЩ Дан Ачесън заявява на пресконференция, че „американският отбранителен периметър включва Алеутските острови Япония и Филипините“. Нито дума за Южна Корея. И защо това? За да не се дразни излишно „чичо Джо“?

Сталин добре разчита подобни сигнали, дава зелена светлина и на няколко пъти приема Ким Ир Сен в Кремъл. Формулира пред него следните указания: в случай на нужда Китай може да помогне с войски, но войната трябва да бъде мълниеносна, противникът не бива да успее да дойде на себе си. Запазило се е и следното секретно указание на Сталин, в което той говори за себе си в трето лице, назовавайки се с псевдонима Филипов: „В беседата с корейските другари Филипов и неговите приятели изказаха мнението, че във връзка с изменилата се международна обстановка те са съгласни с предложението на корейците да се премине към обединение. При това въпросът трябва да бъде решен от корейските и китайски другари заедно, а в случай на несъгласие на китайските другари въпросът да бъде отложен до ново обсъждане“.

Така Китай се оказва по-намесен от руснаците в корейската война. Дори отстъпва пред настояванията на Ким Ир Кен войната да започне на 21 юни 1950 г., тъй като от края на юли започва тежкият дъждовен сезон.

Атаката на „севера“ и краят на „примирието“ в Корея е пълен шок за САЩ и другите западни държави. На 20 юни държавният секретар Ачесън все още убеждава Конгреса, че войната в Корея е много малко вероятна. И едва когато армията на КНДР тръгва в настъпление Западът започва да проумява ситуацията. Както и разбира, че заплахата от Трета световна война е съвсем реална.

Става ясно и друго: Москва и Пекин са изградили за 5 години „примирие“ боеспособна и добре обучена армия в КНДР, която превъзхожда в пъти южнокорейските формирования: армията на „севера“ има два пъти повече артилерия, шест пъти повече танкове и самолети и т.н.

Президентът Труман нарежда на Пентагона да поеме нещата в свои ръце и Седми американски флот се отправя към 38-ия паралел. Спешно се отделя военна техника за южнокорейците, но вече е късно. Под ръководството на генерал Дъглас Макартър от края на юни 1950 т. военновъздушните сили на САЩ пряко бомбардират севернокорейките позиции. И това променя нещата. Сталин помага с оръжие, но нарежда на своя посланик в Пхенян да се изработи евентуален план за изтегляне зад 38-ия паралел.

И тук идва най-интересното. От 25 юни 1950 г. контингентът на САЩ в Корея и техните съюзници започват да се сражават под флага на ООН. Вашингтон настоява за свикване на Съвета за сигурност на ООН, в което се осъжда севернокорейската агресия и се дава мандат за подкрепа на Южна Корея. Югославия се въздържа при гласуването, а СССР (най-неочаквано) бойкотира заседанието. Няма как решението за този бойкот да не е било лично решение на др. Сталин. Потвърждава го и тази негова паметна записка до чехословашкия комунистически лидер Клемент Готвалд: „Сега Съединените щати са отвлечени от Европа на Далечния изток. Дава ли ни това плюс от гледна точка на баланса на световните сили? Безспорно ни дава. Първо, Америка, както и всяка друга държава, не може да се справи с Китай, който има в готовност огромни въоръжени сили. Второ, попадайки в този капан, Америка ще е неспособна за Трета световна война. Така че Третата световна война ще се отложи, което ни гарантира обезпечаването на социализма в Европа. Да не говорим за това, че борбата между Америка и Китай ще революционизира Далекоизточна Азия“.

И прогнозата на кремълския вожд общо взето се сбъдва. До края на септември силите на ООН (САЩ и Великобритания) печелят предимство, освобождават Сеул. Сталин е принуден да премести от Приморието полк от изтребители Як-9, които да бранят Пхенян. Но през октомври 1950 г. китайците решават да се намесят пряко във войната в Корея.

Отначало президентът Труман не вярва на тези съобщения, смята, че Мао го шантажира. Залогът е твърде голям. Но се оказва, че китайски войски са подготвили контраудар по силите на ООН. Американската пехота е принудена да се оттегли зад 38-ия паралел. Що се отнася до китайската армия, тя понася огромни загуби, включително и от небивалите студове в Корея: 45 000 души умират от измръзвания; половината от китайските войници са избити или ранени. Но заповедта на Мао е „да се върви напред“.

Оттук насетне войната в Корея се води с променлив успех. През април 1951 г. президентът Труман освобождава генерал Макартър, който допуска не само тактически грешки, но и „прегаря“ в битките – настоява да се нанесе ядрен удар по Китай.

Постепенно става ясно, че се върви към „замразяване“ на конфликта. Корейският полуостров е в руини, жертвите и от двете страни са огромни и от август 1951 г. тръгват първите разговори. Но бойните действия не спират, те продължават с небивал интензитет.

Чак на 27 юли 1953 г. Китай, КНДР и САЩ подписват съгласие за „примирие“. Южна Корея като жертва на агресията отказва да сложи подписа си под подобен документ и подписва споразумение само със САЩ, който дава военни гаранции за нейното съществуване. Китай извежда войските си от КНДР едва през 1958 г.

Жертвите от тази война сред мирното население (по различни оценки) достигат между 3–4 млн. души. Броят на убитите и ранени китайци според някои историци варира почти до 1 млн. души. Армията на КНДР дава 600 000 жертви, тази на Южна Корея – около 415 000 души. Жертвите в контингента на ООН се изчисляват на 155 000, от които 140 000 са американци.

Резултатът от тази война – тръгнала от едно „примирие“ и приключила чрез „примирие“ с много пролята кръв – е известен с термина „кореизация“. Не е ясно какво Доналд Тръмп знае за войната в Корея, в каква степен вярва на Кремъл, нито това ли е „решението“, към което клони неговият екип. Но ако е така, някои от най-лошите кошмари на европейците са на път да се сбъднат.

Тони Николов, портал Култура