Тони Николов: Вот, Македония, хаос

Онова „уу-у“, което казва наистина много – за гнева, сълзите на разочарование и попарените надежди на още едно поколение, разчитащо нещо бързо да се промени в България.

В същото време „победителите“ изчезнаха. Никой от тях не прояви особена радост. Щом „свали“ правителството на Кирил Петков, ДПС (по някаква причина) бързо напусна залата (заедно с Делян Пеевски). „Копеечниците“ се втурнаха да дават изявления в кулоарите, ИТН се разми в пейзажа. Единствено Десислава Атанасова от ГЕРБ остана да каканиже в опразнената парламентарна зала подготвеното си слово, ставайки свидетел на напускането на целия Министерски съвет. „Защо си тръгват? Въведете ред!“ – полуобидено поиска тя от председателстващия заседанието. А залата трайно опустя.

Така и ще се запомни този първи успял вот на недоверие в най-новата ни парламентарна история. С набързо опразнената парламентарна зала и площада, препълнен с гневни млади хора. Гневни от загубата, тревожни за бъдещето.

През 1992 г. при свалянето на правителството на Филип Димитров сякаш по-активни бяха хората от средното и по-старото поколение. Защото огромна вълна от млади хора реши да напусне България още при предишното си разочарование – след загубата на СДС на изборите през 1990 г.

Сега имаме смяна на поколенията. След смутовете от последните десетина години друго поколение се вля на площада. По друг начин тревожно, но не по-малко гневно, в същото време по-делово и по-прагматично. Решено „то“ да остане, а „онези“ („мафията“) да си вървят.

Какви ли не въпроси чувам тези дни на площада, още след първия спонтанен митинг в подкрепа на Никола Минчев. Всички обсъждат „неясната ситуация“, накъде върви България. Що за вот беше това и как се координира статуквото?

Какво да каже човек… Темата на вота за недоверие (за икономическата и финансовата политика на правителството) бе измислена от ГЕРБ, за да не е вот за „Македония“ (което ще им създаде международен проблем). По линията Македония (взривно-емоционална тема) „пее“ Слави Трифонов, подпомаган от контратенорите си хаджи Йорданов и хаджи Балабанов (два пъти хаджии, защото единствени ходят на „хадж“ при Слави Трифонов).

В резултат на което имаме един вял (успешен) вот и друга „подмолна тема“, която трябваше да взриви и напомпа обществото. И то бързо – преди „френското предложение“ – за да се внуши, че се подготвя „национално предателство“.

В момента всеки, който иска, може да прочете „френското предложение“ за уреждане на българо-македонския спор (европейската преговорна рамка, двустранния протокол), накратко – всичко, съвпадащо с българските искания, много повече, отколкото бихме могли да се надяваме или сме се надявали някога.

Ала замисълът за „парламентарна вилица“ сработи. Правителството трябваше да се отбранява по икономическата ситуация на страната, която хората предпочитат да „мерят“ по хладилниците си, а в това време шоумените от ИТН четяха „приказки за заверата“ – „българската история не е за продан“.

И тъй, новоконструираното малцинствено мнозинство (ГЕРБ, ДПС, ИТН, копеечници) свали кабинета „Петков“. А в това време ние се нагледахме на какво ли не, включително на най-противоестествени съвместявания между актива на ДПС и ура-патриотите и то на фона музиката на Добри Чинтулов (де е Добри Чинтулов да види това…). И какво ли още ни чака. Няма нужда да четем световната преса, за да усетим, че страната ни е поела по пътя на хаоса.

Македони-я-я-я

Спомняте ли си този „култов вик“ на „шоу-падишха“ в интервювото му пред Константин Вълков за Дарик радио? Когато не знаеш какво да кажеш или не можеш да пееш, крещиш…

Въобще цялата тази „парламентарна македонска сватба“ е поразяваща. Не защото Македония не е била национална болка и национална съдба. Била е. И продължава да бъде. Заради нея (от македонстващи) е бил заклан Стамболов, както и Стамболийски (позволил си публично да заяви „аман от тази Македония!“). Заради тази Македония България търпи три национални катастрофи. Официалният брой на жертвите във войните е около 300 000 души.

Македония е била „спусък“ на всички решения, вземани от български политици. След избора на София за столица македонският въпрос става „съседен“, сиреч вътрешен за България. Една трета от софиянците до 1944 г. са придошли от Македония – водещите вестникари, учители, офицери, политици. Една дума срещу Македония е могла да коства нечия глава или обществено положение. За справка – многобройните тракийски бежанци (от Беломорието и Одринска Тракия) биват разселени във вътрешността на България или по крайбрежието. Кой ще ги чуе там? И те бързо губят битката. Същото е валидно и за добруджанците.

През 1992 г. в сходен капан попадна и Филип Димитров, опитвайки се да стори за Македония онова, което сега демократичният свят прави за Украйна. Това първо демократично правителство на нова България бе тръгнало да чертае измеренията на ново добросъседство след десетилетия разобщеност зад телени и пропагандни мрежи. Предадоха го и го свалиха отвътре. Част от същите среди, които разиграха „македонската карта“ днес.

Ето защо кукловодите на ИТН бързаха да разиграят обвиненията в „национално предателство“, тъй като на хоризонта – за всеобща почуда – започна да се очертава някакво решение на българо-македонския спор. И то почти в максимален обем. „Приемливо“ (според заключението на експертите на външната министърка Генчовска, а вероятно и според екипа на Румен Радев).

Никога българската дипломация не е била толкова близо до такъв огромен успех.

Искам да бъда разбран правилно. Не казвам, че сме намерили „бързо решение“ на „македонския въпрос“. Предложената преговорна рамка и двустранният протокол едва ли ще бъдат преглътнати лесно от република Северна Македония (бившият им министър по европейските въпроси Никола Димитров вече се жалва как Европа ги е оставила в „ръцете на българите“).

Всяко правителство в Скопие, което би подписало тези документи, вероятно ще падне от власт. Но самите македонци са тези, които ще определят какво решение да вземат. Това вече не е проблем на България, която излиза от международната си изолация. Един ден (след месеци, година или две) в Скопие може би ще се появи правителство, решено да тръгне към обединена Европа през така начертаната преговорна рамка. А Албания (друг проблем, който неволно създадохме) вече ще има зелена светлина по пътя си към ЕС.

Защо обаче падна правителството в София? И то след най-големия дипломатически успех, който сме на път да постигнем в историята си?

Никой наблюдател не може да даде логичен отговор на този въпрос. И тук всичко отново опира до „задкулисието“. Щом Делян Пеевски лично тръгна да сваля правителството, нещата са ясни.

Нови хора

Какво обаче ни чака оттук нататък? Избори наесен, възпроизвеждащи сходно статукво? Или служебно правителство след служебно правителство? Това ли е „сценарият“, заради който ИТН положиха толкова много усилия?

Струва ми се, че в момента все повече българи със свито сърце си задават тези въпроси. И размислите им са горе-долу в този порядък:

Кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтлението? От тия, дето носят със себе си мерзостта на запустението? От тия дето носят на челото си знака на безчестието?

Не.

Всички тези управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща купчина гнила слама, която трябва да се изгори.

Тези думи не са мои. Написал ги е Гео Милев в статията си „Българският народ днес“, публикувана в книжка трета на сп. „Везни“ през 1921 г. Преди сто години. Преди едни преломни в българската история събития, поставили началото на гражданска война, продължила дълги, дълги десетилетия, чиито травми не са отшумели и днес.

Представих си – като експеримент – как ли биха се приели тези думи на Гео Милев днес, ако прозвучат от парламентарната трибуна. Заедно със заключението му: Това, мисля си аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!

Тони Николов, Портал Култура