0|
9834
|03.08.2016
НАРОДЕН ГЛАС
Българският касационен съд покровителства радикалния ислям
Миналият петък, Върховният касационен съд на България, най-висшият апелативен съд в страната, отмени присъдите на радикалния пазарджишки имам, Ахмед Муса и на още 12 души и върна делото в Пловдивския апелативен съд за нов процес.
И което е по-важно, съдът определи, че салафистката идеология, практикувана от обвиняемите имами, не е сред „безспорно утвърдените за антидемократични“, че „салафизмът е експертно определен като религиозно течение“ в исляма и че присъдите са били неправилно наложени срещу съвременно идеологическо направление в рамките на сунитския ислям. Следователно, съдът твърди, че Муса и колегите му са практикували законно религията си и не са се ангажирали с подривни, анти-демократични дейности, както беше постановил съдът от по-долна инстанция. С тези си действия най-висшият апелативен съд у нас фактически създаде прецедент, който легитимира радикалната ислямистка подривна дейност срещу върховенството на закона в България, под прикритието на религията. Все още не може да се твърди със сигурност дали съдът е направил това поради невежество, корупция или и двете, но е ясно, че това решение ще затруднява все повече обвинението в бъдещи дела срещу радикалния ислям.
За да се проумеят огромните щети, които това дело нанася на способността на органите на обществения ред и съдебната система да защитят обществото от радикалния ислям и в крайна сметка, от тероризма, необходимо е първо да знаем какво всъщност е салафизмът и какво не е. Терминът „салафизъм“ идва от арабския израз „ас-салаф ас-салих“, който означава „благочестивите предшественици“. Това произтича от схващането, че ранните поколения мюсюлмани и особено тези, които са живели при Мохамед и неговите четирима непосредствени наследници (621-661 г. н.е.), са били „направлявани правилно“ (рашидуни), били са особено благочестиви и колективно представляват „златния век“ на исляма. Последователите на тази теория твърдят, че всички нещастия на исляма в по-късната история са причинени от отклоняването на мюсюлманите от истинската вяра на Златния век и настояват за връщане към нея. Те започват да се наричат „салафи“ и идеологията им е налечена „салафизъм“.
Подобно на много други неща в исляма, от историческа гледна точка това е фикция. Факт е, че мюсюлманската империя се разраства със замах при наследниците на Мохамед, но този период по никакъв начин не представлява съвършено общество. В голямата си част той е белязан от жестоки междуособици, масово отстъпление от исляма, непотизъм, корупция и насилствени борби за власт, довели до убийството на трима от четиримата праведни халифи (рашидун). В последващите периоди, салафизмът се обогатява от ученията на някои от най-радикалните тълкуватели на ислямската догма, като Ибън Таймия (1263-1328) и Мохамед Ибън Абд ал Уахаб, основателят на уахабизма (1703-1792). Ибън Таймия противопоставя правоверните, света на исляма (дар ул ислям) на неверниците или дома на войната (дар ул харб) и повишава императива за насилствен джихад срещу немюсюлманите като най-важно задължение на мюсюлманите. Абд ал Уахаб, от своя страна, намира обяснението за залеза на исляма и особено арабския ислям във вредните иновации (бидах) и политеизма (ширк) и счита онези, които не са мюсюлмани сунити, като шиитите и суфиите за вероотстъпници, които заслужават да бъдат убити. Оттогава салафизмът се превръща в синоним на уахабизма, макар че последователите на Уахаб смятат термина за обиден и наричат себе си „Салафи“.
Противно на това, което твърди касационният ни съд, по-голямата част от салафистите в целия свят категорично отхвърлят демокрацията. Това за тях е въпрос на принцип, тъй като демокрацията отрича суверенитета на Аллах (хакимия) и поставя Бог в подчинение на хората. Този принцип е толкова силно утвърден в салафисткото тълкуване на исляма, че аргументите на съда за противното са по-близо до ислямистката пропаганда, отколкото до констатация на факти.
Има още една отличитерна характеристика на интерпретацията на исляма в салафизма, която го прави особено вирулентен и склоняващ към насилие. Това е неговото пълно опиране на шериата като панацея за всички болести на мюсюлманското общество, реални или въображаеми. Салафистите смятат, че шериатът е Божие свещено право, което трябва да бъде изпълнявано във всичките му разпореждания, ако мюсюлманинът иска да отиде на небето. Шериатът е и конституция на мюсюлманската държава (халифат), която гарантира съвършено единство на държавата и религията (дин уа даула). В действителност, шериатът не е нито едно от горните. Това е човешки конструкт, завършен едва в края на 8 век, т.е. след Корана и век и половина след Мохамед. Този конструкт е проектиран да служи на империалистическите интереси на бързо разрастващата се мюсюлманска империя под управлението на Умаядите и Абасидите. Шериатът добива популярност сред салафистите и други радикали, тъй като в много отношения представлява значително по-радикална интерпретация на исляма, в сравнение с Корана. Така например, шериатът превръща създаването на световна мюсюлманска държава, Халифат, в религиозно задължение, докато в Корана не се споменава за това. Също така, съгласно шериата отстъплението от исляма е наказуемо със смърт, докато Коранът предписва 100 удара с камшик. Ето и някои от основните постулати на шериата за религията и джихада, които документират неговия радикален характер:[1]
▪ Нападателният, военен джихад срещу немюсюлманите е религиозно и обществено задължение.
▪ Създаването на мюсюлманския халифат е религиозно задължение.
▪ Отстъплението от исляма се наказва със смърт, без нужда от съд и присъда.
▪ Немюсюлманските поданици на мюсюлманската държава (дими) са обект на дискриминационни закони.
▪ Позволено е да се подкупват друговерците, за да се обърнат към исляма.
▪ Позволено е да се лъжат друговерците по време на война или джихад.
Нещо повече, според радикалния салафизъм установяването на законите на шериата като единствена съдебна система в една мюсюлманска държава е лакмус за това дали тя е наистина мюсюлманска в същността си. Наред със Саид Кутб, повечето салафисти смятат, че мюсюлманските владетели, които не налагат шериата, са отстъпници и заслужават да бъдат убити. Съответно, задължение на мюсюлманите, живеещи в диаспората на Запад, е да се отделят в паралелни общества, управлявани от шериата.
С твърдението си, че салафизмът не е анти-демократична доктрина, а религия, българският касационен съд де факто подкрепя неговата радикална програма и е в противоречие с Хартата за човешките права на ООН и с решението на Европейския съд за човешките права от 31 юли 2001 г., че законът на шериата е несъвместим с демокрацията.
[1] Всички цитати са взети от сборника със закони на шериата, известен като „Умдат ал Салик“. Английският превод е със заглавие „Reliance of the Traveller,”(Упованието на пътешественика), Amana Publications, Beltville, Md. 1991.
От Алекс Алексиев
Bulgariaanalytica.org
За да се проумеят огромните щети, които това дело нанася на способността на органите на обществения ред и съдебната система да защитят обществото от радикалния ислям и в крайна сметка, от тероризма, необходимо е първо да знаем какво всъщност е салафизмът и какво не е. Терминът „салафизъм“ идва от арабския израз „ас-салаф ас-салих“, който означава „благочестивите предшественици“. Това произтича от схващането, че ранните поколения мюсюлмани и особено тези, които са живели при Мохамед и неговите четирима непосредствени наследници (621-661 г. н.е.), са били „направлявани правилно“ (рашидуни), били са особено благочестиви и колективно представляват „златния век“ на исляма. Последователите на тази теория твърдят, че всички нещастия на исляма в по-късната история са причинени от отклоняването на мюсюлманите от истинската вяра на Златния век и настояват за връщане към нея. Те започват да се наричат „салафи“ и идеологията им е налечена „салафизъм“.
Подобно на много други неща в исляма, от историческа гледна точка това е фикция. Факт е, че мюсюлманската империя се разраства със замах при наследниците на Мохамед, но този период по никакъв начин не представлява съвършено общество. В голямата си част той е белязан от жестоки междуособици, масово отстъпление от исляма, непотизъм, корупция и насилствени борби за власт, довели до убийството на трима от четиримата праведни халифи (рашидун). В последващите периоди, салафизмът се обогатява от ученията на някои от най-радикалните тълкуватели на ислямската догма, като Ибън Таймия (1263-1328) и Мохамед Ибън Абд ал Уахаб, основателят на уахабизма (1703-1792). Ибън Таймия противопоставя правоверните, света на исляма (дар ул ислям) на неверниците или дома на войната (дар ул харб) и повишава императива за насилствен джихад срещу немюсюлманите като най-важно задължение на мюсюлманите. Абд ал Уахаб, от своя страна, намира обяснението за залеза на исляма и особено арабския ислям във вредните иновации (бидах) и политеизма (ширк) и счита онези, които не са мюсюлмани сунити, като шиитите и суфиите за вероотстъпници, които заслужават да бъдат убити. Оттогава салафизмът се превръща в синоним на уахабизма, макар че последователите на Уахаб смятат термина за обиден и наричат себе си „Салафи“.
Противно на това, което твърди касационният ни съд, по-голямата част от салафистите в целия свят категорично отхвърлят демокрацията. Това за тях е въпрос на принцип, тъй като демокрацията отрича суверенитета на Аллах (хакимия) и поставя Бог в подчинение на хората. Този принцип е толкова силно утвърден в салафисткото тълкуване на исляма, че аргументите на съда за противното са по-близо до ислямистката пропаганда, отколкото до констатация на факти.
Има още една отличитерна характеристика на интерпретацията на исляма в салафизма, която го прави особено вирулентен и склоняващ към насилие. Това е неговото пълно опиране на шериата като панацея за всички болести на мюсюлманското общество, реални или въображаеми. Салафистите смятат, че шериатът е Божие свещено право, което трябва да бъде изпълнявано във всичките му разпореждания, ако мюсюлманинът иска да отиде на небето. Шериатът е и конституция на мюсюлманската държава (халифат), която гарантира съвършено единство на държавата и религията (дин уа даула). В действителност, шериатът не е нито едно от горните. Това е човешки конструкт, завършен едва в края на 8 век, т.е. след Корана и век и половина след Мохамед. Този конструкт е проектиран да служи на империалистическите интереси на бързо разрастващата се мюсюлманска империя под управлението на Умаядите и Абасидите. Шериатът добива популярност сред салафистите и други радикали, тъй като в много отношения представлява значително по-радикална интерпретация на исляма, в сравнение с Корана. Така например, шериатът превръща създаването на световна мюсюлманска държава, Халифат, в религиозно задължение, докато в Корана не се споменава за това. Също така, съгласно шериата отстъплението от исляма е наказуемо със смърт, докато Коранът предписва 100 удара с камшик. Ето и някои от основните постулати на шериата за религията и джихада, които документират неговия радикален характер:[1]
▪ Нападателният, военен джихад срещу немюсюлманите е религиозно и обществено задължение.
▪ Създаването на мюсюлманския халифат е религиозно задължение.
▪ Отстъплението от исляма се наказва със смърт, без нужда от съд и присъда.
▪ Немюсюлманските поданици на мюсюлманската държава (дими) са обект на дискриминационни закони.
▪ Позволено е да се подкупват друговерците, за да се обърнат към исляма.
▪ Позволено е да се лъжат друговерците по време на война или джихад.
Нещо повече, според радикалния салафизъм установяването на законите на шериата като единствена съдебна система в една мюсюлманска държава е лакмус за това дали тя е наистина мюсюлманска в същността си. Наред със Саид Кутб, повечето салафисти смятат, че мюсюлманските владетели, които не налагат шериата, са отстъпници и заслужават да бъдат убити. Съответно, задължение на мюсюлманите, живеещи в диаспората на Запад, е да се отделят в паралелни общества, управлявани от шериата.
С твърдението си, че салафизмът не е анти-демократична доктрина, а религия, българският касационен съд де факто подкрепя неговата радикална програма и е в противоречие с Хартата за човешките права на ООН и с решението на Европейския съд за човешките права от 31 юли 2001 г., че законът на шериата е несъвместим с демокрацията.
[1] Всички цитати са взети от сборника със закони на шериата, известен като „Умдат ал Салик“. Английският превод е със заглавие „Reliance of the Traveller,”(Упованието на пътешественика), Amana Publications, Beltville, Md. 1991.
От Алекс Алексиев
Bulgariaanalytica.org
Моля, подкрепете ни.
Реклама / Ads
КОМЕНТАРИ
Реклама / Ads