Реклама / Ads
60| 19736 |03.05.2014 ПОЛИТИКА

Не, не искам да пикая седнал! Но...

.
"Братска" тоалетна...
Да поговорим за навиците ни в тоалетната и политическата ни ориентация. Има връзка. Не съм „американофил“ по много причини. Най–важната е, че съм българофил – държа да подчертая това. Не „русофил“ или някакъв друг „фил“.
Най–маловажната, може би, е следната: не искам да пикая седнал. Седенето на тоалетната чиния е за друго. Цигара, кафе, в по-стари времена с вестник или книга, в по-новите с мобилен телефон, с интернет, таблет или лаптоп. Чета си в интернет пространството и разсъждавам. Колко малко сме готови да чуем различно от нашето мнение, например. Колко малко сме готови да прочетем нещо и да вникнем в това, което ни се предлага като идея или послание. От друга страна сме се вкопчили в предварително създадената от нас представа за нещата и не сме готови да отстъпим ни най-малко от нея, дори да ни се предлагат солидни аргументи против. Много интересни са не само материалите в нета, но и коментарите към тях. Там нашего брата е в стихията си. Няма цензура или автоограничение за езика, пълно е с откровено брутални и просташки коментари. За правопис да не говорим. Почти никой не се опитва да спазва дори елементарни граматически правила. При цялото ми желание да видя в тези драсканици нещо като гражданска позиция, уви, не мога да съзря друго освен дива, свирепа омраза.

         Поводът за за следващите редове е комплекс от публикации,  най-вече в интернет пространството: няколко статии на Георги Крумов в „nwesbg“посветени на кризата в Украйна и една, вече поостаряла публикация на Евгени Дайнов в „offnews“, озаглавена „Путин в атака“. По принцип не съм особен любител на  епистоларните битки, но в случая с Дайнов и Крумов като че ли нямам друг избор. Въпреки че не съм особен почитател на Евгени Дайнов, заради някои коментари под статията му, съм принуден да го защитя.

Общото между двамата автори, които в никакъв случай не са единомишленици, е употребата на термина „фашизъм“, както и опасността от неговото възраждане – т.е. от възхода на „неофашизма“. Според Дайнов в реакцията на българското общество по проблема с бежанците има такава симптоматика. За Крумов възхода на „фашизма“ в Украйна е причината за действията на Русия по отношение на Крим. Толкова лесно е да се обърка човек, нали? Защото ксенофобията, съществуваща не само в нашето общество, както и национализма, също съществуващ не само сред нас, не са и не могат да бъдат приравнени на фашизма.

Основният политически модел на фашизма е съществуването на тоталитарна държава,политически монопол на еднаединствена партия и обожествяването на живия партиен и държавен лидер. Все неща, които нито в България, нито в Украйна не можем да видим, поне засега. За разлика от тях мисля, че основната опасност е от възраждането на една друга, също като фашизма, престъпна идеология – болшевизма. Още повече, че и при болшевизма са налице посочените по-горе основни принципи. Ако все пак има държава и личност подходящи за релациите от 30-те и 40-те години на миналия век то това, според мен са Русия и Путин.

         Поради това не съм съгласен с Дайнов, Хилари Клинтън или всеки друг, който прави  сравнение на Путин с Хитлер.Крайно време в дебата да се включи и „антипода“ на фашизма - болшевизма.Темата за Путин и Русия на Путин, заедно с всички съпътващи елементи – Крим, Украйна и т.н. не може да се разглежда ако не се постави въпроса за  болшевизма и неговото наследство. Това наследство някак си стои в страни от темата. Може би никой не иска или не смее да повдигне сериозно този въпрос.Ще се опитам да вдигна поне малко завесата.

На първо място трябва да преместим погледа си към една друга личност – тази на Сталин. Ако ще се прави паралел между Путин и някой друг, то няма по-удачен от „бащата на народите“. „Олимпийският“ паралел между Хитлер и Путин, за който се говори в статията на Дайнов, е провокативен и интересен, но в никакъв случай не е верен или пълен. Далеч по – важни са действията на Сталин преди Втората Световна война, които в крайна сметка довеждат до възхода на Хитлер и избухването на войната. Те са все още забулени в дебрите на  политическите реалности. Една от тези реалности е статута на СССР преди, а сега на Русия, на една от петте страни постоянни членки на съвета за сигурност на ООН. Тази политическа реалност няма как да не е оказвала влияние по темата за виновниците за войната, отговорността за престъпленията срещу човечеството и прочие. Всеизвестна е максимата, че историята се пише от победителите. В този случай тя е особено показателна. Вече близо четвърт век след падането на Берлинската стена не се направи опит за цялостно и пълно осветяване на историческите и политически процеси между двете световни войни. Дори и след като в Русия се забрани комунистическата партия, не се предприеха стъпки в тази насока – да се изясни въпроса за ролята на Сталин, СССР и Коминтерна в тази насока. Още повече, че в последните години публикациите на Виктор Суворов – Резун са все повече и все по-достъпни.

Какво имам предвид? За професионално занимаващите се с история /или дори за определени любители-историци/ отдавна е ясно, че „има нещо гнило в Дания“. В своето обучение, преди повече от четвърт век в историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, бяхме задължени да изучаваме историята на Русия и СССР, както и история на КПСС /за позабравилите тази абревиатура припомням: комунистическа партия на Съветския съюз/. Тогава всички роптаехме /тайно, разбира се/ срещу още един идеологически предмет в нашето „академично“ образование. Не ни ли стигаха „научния комунизъм“, политикономията и естествено, как може без това, историята на БКП? Всъщност нищо лошо, защото нашите преподаватели  открехнаха завесата за много от „тъмните“ страни в тази насока /на тези, които искаха да ги видят, разбира се/.

На първо място ставаше ясен прелюбопитният факт, че огромната славянска държава е създадена от варягите /иначе казано норманите/. Етнонимът „руски“, както и името на държавата „Рус“ не са от славянски произход. На нас естествено, като запознати с историята на България, не можеше да не ни направи впечатление сходния модел на държавообразуването в двете „славянски“ държави. В случая с Дунавска България имаме славяни от южната група /славините/, които без българите на Аспарух надали щяха да надскочат племенния съюз на „седемте славянски племена“. Всъщност можем да предположим какво би се случило. Походите на Византия срещу „славиниите“ са довели до включването на славянските племена в империята. При създаването на Киевска Рус, източните славяни /антите/ дочакват в лицето на варягите нужния „катализатор“ за преминаване към държавно устройство. Изворите за политическото състояние и развитие на антите /особено след тяхното отблъскване от страна на Византия, осъществено с военната сила на прабългарите/ ни дават една уникална възможност да наблюдаваме един много интересен феномен: спиране на процеса на държавообразуване и връщане на политическата система към т. нар. родово-общинна демокрация.

Рюрик, както и Аспарух, слагат началото на държавността. Сходна е съдбата на двете държави и по отношение на приемането на христянството, както и влизането в православно - византийския политически и културен модел. Приемането и разпространението на славянската писменост в Киевска Рус е друга допирна точка на двете държави. Но! Това не означава, че в разговор с обикновен гражданин на Русия сега, или на СССР преди, ще чуете подобно обяснение на нещата. Понеже имперското самочувствие не може да приема подобни тълкования, години наред се лансираше теорията за „роските писмена“, открити от  Кирил по време на хазарската му мисия, въз основа на които той създал славянската азбука. Ерго, как така „великата“ руска нация ще зависи от някакви си там „тъмни, балкански субекти“  по отношение на своята писменост? Що се отнася до създаването на Киевска Рус от варягите положението е дори по-страшно. Това е тема табу, заклеймена като „буржоазен“ опит за изопачаване на историята на „великия“ руски народ. Същевремено, това не пречеше да ни набиват в главите как похода на киевския княз Светослав Рюрикович в Дунавска България, довел в крайна сметка до началото на края на първото българско царство,  сложил началото на българо-руската, а по-късно и на българо-съветската бойна „дружба“.

Разпадът на Киевска Рус и татарската хегемония над княжествата, наследили Киевска Рус, е друга тема, за която в самата Русия са създадени доста митове. Преди всичко борбата срещу татарите е представена /защо ли?/ като изцяло руска заслуга и мисия. За хората, познаващи  политико-историческите процеси в средновековна Европа, подобна теза е меко казано пресилена. Възходът на Московското княжество, превръщането му в силна държава, а по-късно и в империя, не би бил възможен без ролята на средновековната полска държава. Точно Полша в продължение на няколко века е водеща по отношение на татарското, а по-късно и османското нашествие в Европа. Отвоюването, от страна на Полша, на територии, намиращи се в днешна Украйна от Златната орда /Кримският хаганат по-късно/, позволява на Московското княжество да започне процеса на политическо еманципиране и разширение. В знак на "благодарност" Русия при Екатерина Велика, заедно с Австрия /и тя „удобно“ забравила помощта на Ян Собиески и поляците при обсадата на Виена/ и Прусия слагат край на полското кралство.

След падането на Константинопол се ражда и утвърждава идеята, която и до днес е определяща за рускоимперската, съветската или съвременната руска  политика - тази за предопределеността и  значението в световния политически ред на Третия Рим – Москва, респективно Русия. На базата на приемствеността с Константинопол  православието става, а и до днес е основен фактор във външната политика на Русия. В ролята си на защитник на православните народи в Османската империя, Русия излиза на европейската политическа сцена. До края на 17 век ролята на Австрия е безспорна в тази насока. Заедно с Полша, Австрия е основния политически и военен противовес на османците. Повечето от съпротивителните движения по нашите земи,както и на другите балкански народи, са били свързани с военните действия на Хабсбургите. Да не забравяме все пак, че владичеството на Хабсбургската династия в един момент стига и до Испания и Новия свят. Битката при Лепанто, която е своего рода предвестник на това, което ще започне да се случва, а именно спиране на устрема на Османската империя към Европа, също е с активната роля на Хабсбургската империя. Появата на Русия, като втори „играч“ срещу османските турци предопределя и последвалия по–късно сблъсък с Австрия.

Този път вече става дума за ролята на руската държава, като защитник на славянството. Към православната доктрина за Третия Рим се добавя и „панславизма“. Това е типичен, руско-имперски продукт. Зад маската на панславизма се крие стемежът на новата, вече имперска сила, да мотивира и наложи своите интереси в европейската, а в бъдеще и световна политика. Борбата за „свободата на братята славяни“ става това изпитано средство за намеса в политиката не само на Османската империя, но и по отношение на Австрия. Междувременно „великоруския“ държавен интерес „приобщава“ финландците и прибалтийските народи, народите от Закавказието, както и средноазиатските наследници на Тимур и Чингис хан. Да не забравяме и съвременната ябълка на раздора – Крим. Кримските татари в лицето на Гераите/хановете на Кримския хаганат/ стават васали на Русия по времето на Екатерина Велика.

Така неусетно и полека, никому неизвестното в средата на 15 век Московско княжество, благодарение на една византийска принцеса /условно казано, разбира се/ прегръща и реализира и до ден днешен идеята за новата световна империя – тази на Третия Рим. Казаното дотук има за цел да даде на читателя и друга, не само руската, гледна точка за събитията довели до възхода на тази империя. Съпротивата срещу татарите, отхвърлянето на политическата им хегемония са събития, при които Русия през 14, 15  и 16 век е имала сериозната подкрепа на една друга славянска страна - Полша. Като говорим за Полша от средните векове следва да разбираме и украинците, като част от тази държава. Твърде скоро, след като приемат руската „закрила“, украинците започват и да съжаляват за това. В стремежа си да се „еманципират“ от Полша, разбират, че са заменили една зависимост с друга. За да не „съжаляват“  чак толкова много Запорожката сеч /казачеството, което се надига срещу Полша и търси подкрепата на Русия/ е окончателно унищожена при Екатерина Велика.

 Благодарност в политиката няма. Това е изначален имперски принцип. Така както няма и приятелство в политиката. Блестящо формулираният девиз на Британската империя: „ Англия няма постоянни съюзници, има постоянни интереси!“, е приложим в пълна сила и за Руската империя. Тогава, когато се ражда и утвърждава империята, по време на съветския период, та чак до наши дни. От друга страна, обаче, същата тази империя изисква, и тогава и сега, вечна „благодарност“. За направеното „добро“ – независимо дали си го поискал или не!

Друг един от митовете на руската история е този за царя- реформатор Петър Велики. Ще се спра повече на тази личност, защото наскоро прочетох един материал на руска журналистка, която в страха си от Путиновите действия вижда опасност да бъде загубено, опропастено или нещо подобно делото на Петър Велики. Авторката  в никакъв случай не е от плеядата верни на Путин журналисти /ще си позволя едно малко отклонение – неочаквано за мен бе, че дори Никита Михалков е част от тази „дворцова“ пропагандна група, филмът му за 55 рожден ден на Путин е „уникален“/. Тъкмо напротив. Но в нейната, а и в широко разпространената представа за дейността на този руски владетел пак се сблъскваме с поредния мит. Хайде да поръзсъждаваме малко! Кога управлява Петър Велики? Няма да ви затруднявам с точните години - края на 17 и началото на 18 век. Да погледнем на запад и да видим каква е ситуацията там! В Англия и Холандия след буржоазните революции се е утвърдило модерно държавно управление. Парламент, регулация на властта на монарха, действащо законодателство в съответсвие с новата епоха и прочие. Какво всъщност реформира Петър? Болярите, нали така? Какво прави – реже им брадите, захвърля им старите одежди и т.н. С каква цел – това е основния въпрос. На мястото на старата, да я наречем родова, аристокрация Петър създава дворянството. Със сложна стълбица от рангове и йерархия. По същество се създава нова аристокрация – служебна. Термин, който се използва не само от мен, но и от много други изследователи. Тази нова аристокрация е възнаградена по един блестящ начин - с имения и крепостни селяни. Дворянството на Петър се различава много малко от спахийството, служебната аристокрация на Османската империя, или прониатите от времето на Комнините във Византия. Положението на селячеството, обаче, се различава коренно от това на раята в Османската империя, която никога не е била закрепостена към земята. Еклектиката в политическите „реформи“ на Петър се изразява най-вече в това, че взима, така да се каже назаем, института на крепостното феодално право от Западна Европа /във времена когато на Запад то полека лека става анахронизъм/ и унищожава относително свободната до това време селска родова община. Същевременно, за да няма „недоразумения“, старата родова аристокрацията е заменена с нова, служебна такава. Какви „недоразумения“ имам предвид? Най-вече някой да не си и помисли или мечтае за пирамидалната стълбица на западния васалитет, в която кралят е просто сеньор на всички под него. Не дай си боже пък да се мисли за създаване на парламент, или на дворянска организация. Съседна Полша с нейния изборен от шляхтата крал е опасен пример. Възхищението на Петър от Холандия е голямо, но в никакъв случай не е готов да „рискува“ с някакви си там свободи за своето селско население. Холандия си е Холандия, а Русия е друга работа. Строителството на Петербург е грандиозно безспорно. С какво, обаче, то променя живота на неговите поданици. Единствено с увеличаване на данъчното бреме.

 Когато се говори за реформи в духа на новото, буржоазно или капиталистическо, време няма какво да си кривим душата – такива няма! Има репродуцирането на поредната азиатска или източна деспотия от времето на Хеопс, Ашурбанипал, Ксеркс, Индия,  Арабския халифат, Османската империя и много други. Между другото, всички те са разглеждани от Маркс и обособени от него, като държави с наличие на „азиатски начин на производство“. Когато се заема с „теоретичните проблеми на марксизма-ленинизма“, др. Сталин решава този проблем в типичния си стил – „няма човек, няма проблем“. За да коструира една „простичка и ясна схема“ на общественото и историческо развитие е въведена и утвърдена т.нар. схема за петте обществено-икономически формации. И тъй като няма, не може да има и не трябва да има „азиатска формация“ в тази схема, то приказването, писането или даже споменаването на този „азиатски начин на производство“ е достатъчно основание за лагер или даже смърт. Държавният монопол във всички сфери на икономиката, така характерен за всички тези азиатски деспотии, се запази до края на същата тази Руска империя, продължи да властва и в съветската такава, а не ме напуска чувството, че продължава да властва и в нова „модерна“ Русия. Освен това ме гризе едно съмнение. Дали всъщност си е отишла съветската империя?

Нека да си изясним на първо място как и защо се реализира проекта за „първата в света социалистическа държава“. Да се обърнем към „класиците“ – Маркс и Ленин. Според Маркс пролетарската революция следва да се извърши и реализира във високо развитите в промишлено отношение държави – Англия, Германия и Франция. Предпоставките за това са няколко:  развито промишлено производство, наличие на пролетариат с традиции и организации /особено в Англия, където профсъюзите са силни и добре организирани/ и не на последно място политическа система с партии и традиции в тази насока. Няма да коментирам доколко тази идея е била или е реална. Важното е, че „първата в света социалистическа държава“ се реализира при абсолютно обратна или даже противоположна на вижданията и разбиранията на Маркс обстановка. Русия има всичко друго, но не и развита промишленост. Пролетариатът е малко, особено на фона на преобладаващото селско население на империята, без особено големи традиции и организираност. За политическата система на Руската империя е ясно едно – абсолютизмът на империята, на самодържавието са толкова силно вкоренени, че дори опитът на Столипин да започне и проведе политически и икономически реформи, при това със съгласието и подкрепата на Николай ІІ Романов, е посрещнат на нож от дворянството. Самият Столипин става жертва на политическо убийство. Ако в Русия има някаква политическа традиция, тя е в две посоки. Първата е казионната, опряна на православието, панславизма и вярата в „бащицата император“. Втората спокойно можем да наречем революционна. В нейната основа са селските бунтове на Пугачов и Разин, традициите и уменията на анархистите при политическите убийства са много добро допълнение, но от решаващо значение е появата и утвърждаването на партията на Ленин – болшевиките.

Политическата традиция и историческото развитие на целия Изток в световната история си дават среща с вулгарния прочит от страна на Линин на Маркс и последвалата Ленинова интерпретация. Философско-научният подход на Маркс би родил най–много поредната утопия. Това, което ражда Ленин е всъщност лелеяната мечта на Руската империя – световна идеология и доктрина за завършване на делото по реконструкцията на Третия Рим - СВЕТОВНАТА ИМПЕРИЯ. Православието и панславизмът вече не са достатъчни - те са свършили своята работа. Ред е на новата идеология – болшевишката!

Митологията на революциите и техните лозунги са нещо, което не ми дава мира от студентските години. Да вземем например  Великата френската буржоазна революция. Издигнатият от нея лозунг „свобода, равенство, братство“ е утопичен и нереалистичен. Да започнем от чисто логическото противоречие - при наличие на свобода няма как да има равенство. Равенство в какво? Хората са различни. И слава богу! Един обича вино, друг бира, трети ракия, водка и уиски. Някои обичат месо, други не. Някой е по-умен, друг по-силен и т.н. Дори да вземем голямото разделение на човечеството на мъже и жени – самото то предполага и предопределя различия и неравенство. Равенството пред закона е друго нещо. И това са имали предвид идеолозите на Френската революция, премахването на феодалните привилегии и равнопоставеност в съдебната система.

 Равенство може да има само в бедността. Това е прочитът на болшевиките за равенството и свободата. Блестящо и умело реализиран, обаче, не от Ленин. Тук вече се връщаме отново на личността на Сталин. Давайки ни своята трактовка и за братството – разбирай интернационализма. От всички народи „най-братски“ бе съветският, разбира се. Любовта към родината за всеки един комунист-болшевик минаваше на първо място през любовта към СССР и неговия гений – „бащата на народите, др. Сталин“.

Забелязвате ли градацията – ако руският импертор бе ограничаван с територята на Русия, то за Сталин това вече не е проблем – на него му трябва ни повече, ни по-малко целия свят. Затова са и масовите и постоянни репресии. Затова в плановото стопанство имаше хроничен  недостиг на стоки от първа необходимост, жилища , леки колии каквото се сетиш още. Единственото, което имахме в изобилие бе „свободата“. Свободата да бъдем относително еднакво бедни, както и относително еднакво равни. По пътя към тази „всеобща и относителна благодат“ трябваше да се премахнат всички онези, които знаеха и помнеха кои бяха всъщност болшевиките – едни от многото в борбата срещу руското самодържавие. Затова последователно бяха унищожени меншевики, есери, анархисти и др. Когато затвърдиха властта си в Съветска Русия, болшевиките се насочиха към големия свят. И станаха борци срещу „световния империализъм“ – последния етап на капитализма. В тази си борба те първо се опитаха да смачкат останалата социалдемокрация в Европа. Със задружните усилия на Сталин и Хитлер германските социалдемократи бяха унищожени. Е, бе пожертвана и германската компартия, но това е борбата, изисква жертви!Коминтернът издигна на преден план борбата срещу социалисти и социалдемократи, макиавелистично подплатена с лозунга: „Който не е с нас е против нас!“. Блестящо, нали!

Поради всичко изброено дотук,  искам да кажа, че според моя милост не трябва да се говори за възраждане на фашизма, а за възраждане на болшевизма. Опасността от неофашизъм не е толкова голяма и страшна, колкото тази на необолшевизма, съчетан с вековния руски империализъм. Почти сигурен съм, че Путин, в своята политическа дейност  има един единствен кумир – Сталин. А да имаш такъв кумир си е страшничко. Не за Путин. За останалите.

Дано читателят е имал търпение дотук, за да разбере най–накрая смисъла на заглавието. Не страдам от особено големи симпатии към Америка. В много отношение имперското им поведение и държание е дразнещо не по–малко от това на руснаците. Не мисля, обаче, че те са виновни за собствените ни политически неуспехи. Още по–малко Европа и ЕС носят вина за това, че сме създали новата си „номенклатура“ – политическата класа. Очевидно, не можейки да се освободим от класово-партийния подход, си създадохме нова класа хегемон /подобно на „пролетариата“/. Бидейки сега недоволни от този резултат, сме готови да потърсим закрилата на „големия брат“, с тайната или явна надежда да получим морален и материален актив от това си действие. Очакванията, че западната демокрация ще донесе и материално благоденствие /особено ако може без работа, с някаква далаверка/, се оказаха напразни. В по-голяма част от обществото,в резултат на това разочарование, се прокрадва носталгията по „соца“- когато бяхме бедни, но и равни. Някои открито искат „твърда ръка“, за да свърши това, което ние не можем - да изметем тази крадлива пасмина - българските политици. Други псуват САЩ и ЕС, защото,те видиш ли, са ни „наложили“ тази политическа система и същата тази крадлива сган. Но никой не иска да си признае, че за това сме си виновни преди всичко ние самите.

Готови ли сме да изслушаме, да чуем, да се опитаме да разберем друго, освен нашето мнение? Сложете си честно ръка на сърцето и си отговорете!

Аз моето мнение и позиция отстоявам по един единствен начин. Разбиране и убеждение. Разбирам, че е страшно тъпо едно общество, това в САЩ, да кара мъжката част от населението си да пикае седнало. Още повече, че е толкова удобно и приятно да го правиш прав!

Но не ми се и мисли за „общество“, в което ходенето по голяма нужда в обществена тоалетна /който е ходил в бившия СССР в обществена тоалетна на някоя от гарите, знае за какво говоря, ако ли пък не сте ходили си припомнете „забавните снимки“ от олимпиадата в Сочи на общи WC-та/ да се извършва колективно, гледайки съседа до себе си. Или още по-лошо, гледайки  дулото на автомата или пистолета на някой наследник на страховитото ВЧК и КГБ, при пълната липса на усамотението, от което се нуждаеш точно тогава! Затова и казвам: Не, не искам да пикая седнал! Но...

 

Борян Ангелов

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 98| 9395 |15.09.2013 Пенсионери: Искаме си социализма и народната република . 217| 14349 |28.11.2011 Б. Борисов: Не искам да съм премиер на държава, в която народът се бунтува! . 164| 10558 |24.10.2011 Ив. Костов: Не искаме Калфин, особено с подкрепата на Доган . 52| 5956 |02.09.2011 М. Димитров: Искаме да опитаме наистина, с дясно обединение!
Реклама / Ads