Колапсът на десницата и бъдещето на България – ІІ

Става дума за почти осемкратно сриване на доверието в  традиционната десница – и за очевадна ентропия на политическата енергия, която десните лидери от началото на прехода са способни да породят. При това – забележете – този срив се състои на фона на най-позорните и най-корумпирани управления, които са се случвали в България през последните две десетилетия: това на Симеон Сакскобургготски и това на тройната коалиция.

Тези управления създадоха всички възможни предпоставки за наказателен вот – и той в крайна сметка се състоя, само че не в полза на синята опозиция, а в полза на появилия се сякаш от нищото Бойко Борисов.

Това обаче като че ли не се разбира от малцината верни привърженици на десницата, които и днес биха гласували за синята коалиция. Нещо повече – те като че ли не си дават сметка, че политическият вакуум вдясно предполага перспективата БСП отново – за четвърти път от началото на прехода – да се окаже на власт.

Това не е просто наивност или политическо късогледство – това е слепота. И е слепота, защото тези хора просто не са в състояние да разберат, че като подменят своите приоритети и като идентифицират основния си противник в лицето на Бойко Борисов, те де факто работят не за демокрацията, а в полза на нейните врагове.

Бойко Борисов не е нещо отделно от модела, който описах в първата част на тази статия – той е призракът – поредният призрак, с който БСП си подава топката, за да гарантира скритата си власт. Той не е диктатор, въпреки че успешно се прави на такъв – той е мюрето, предназначено да обере гласовете на наивниците, и ще играе тази си роля до изчерпване на своя потенциал.

Диктаторите са други – те по принцип не се появяват на сцената, а си стоят зад кулисите. Диктаторите са генералите от ДС и тези от създадените по техен сценарий, но с нашите пари, престъпни картели, сенчести групировки и босове с бели якички. Диктаторите са тези от ТИМ, но и Цветан Василев; тези около Маджо, но и Цеко Минев; гангстерите на Трактора, но и старчоците от Монтерей.

Те са режисьорите, а на сцената се играе спектакълът. Що се отнася до Бойко Борисов, до негово величество (с извинение), до Сергей Станишев – това са само актьори. Те могат да вложат и някакъв самостоятелен стил, могат да кажат и някоя реплика в повече, могат да откраднат някой и друг милион и за себе си – но играта им като цяло се гради върху целесъобразността.

Целесъобразността, свързана с оцеляването на модела, по който тръгна българският преход – и с устояването на блатото, в което всички затъваме – защото този модел е блатен модел, той може да съществува само във и чрез общественото блато.

Е – случва се и някой от актьорите да се поувлече малко. Да си въобрази, че не тези, дето са му дали куфарчета и инструкции, а самият той кара влака. Че вече е достатъчно богат, за да се съобразява с щенията на партията-майка. Така стана с  Илия Павлов, най-вероятно и с Емил Кюлев. Знаете как приключиха жизнения си път.

Случва се обаче и друго. Случва се някой актьор да си въобрази, че наистина е играч. Или – още по-лошо – да реши, че може да изменти своите режисьори и да я подкара през просото, като играе собствена игра. Струва ми се, че за този тип феномен става дума в момента. Очевидната истерия в БСП – и повече от форсираните опити на столетницата да организира общ политически фронт под модуса “всички срещу Бойко Борисов” го доказва.

В БСП знаят, че победата може да им се изплъзне, ако гласовете в полза на ГЕРБ се окажат повече от червените. Сиреч ако – вместо да върне топката, техният генерал направи някакъв неочакван пас и продължи напред.

Знаят, че тогава ще влязат в сила правилата на политическия пазарлък, които този път могат да не бъдат приоритет единствено на Доган. Затова правят всичко възможно да активират гражданската енергия срещу ГЕРБ – което, предвид байганьовската порода на тази партия, е лесна задача. А също и да яхнат тази енергия, да я оглавят – което пък, предвид техния всеизвестен вълчи нрав, е все още трудна, но не и непостижима задача.

Иначе казано – БСП се опитва да изиграе на тези избори ролята, която ОДС изигра през 1997 г. – да играе изразител и медиатор на всеобщото народно недоволство от управлението.

Трябва ли обаче реалната десница, която почти не съществува, или демократично мислещите хора, които все още съществуват, да влизат в тази тяхна игра? Със съжаление констатирам, че такава вероятност не само че съществува – но и тя като че ли е господстваща в мисленето на възмутените (с основание) от ГЕРБ граждани – които удобно са забравили за своето възмущение от тройната коалиция.

От многото примери ще посоча само един – писмото, което ми изпрати Весела Пашова по повод една моя статия с подобно съдържание – и което аз публикувах в “Свободата” на 11 декември миналата година. В него можем да прочетем следното:

“Заплахата от идването на власт на нова „тройна коалиция” начело с БСП е наистина сериозна. Само не разбирам, защо много мои десни приятели не разбират, че заплахата от нов мандат на ГЕРБ е много по-голяма. Защото това е заплаха за демокрацията, за държавността. Даже Станишев, Кобурга и Доган не са си позволявали такава подигравка с институциите в държавата, каквато си позволява Борисов. А относно зависимостта от Русия и путиновизацията на България нещата са даже по-сериозни.

Затова тук бих искала да опонирам на Едвин Сугарев: „И това е трагедията българска – винаги когато наистина трябва, няма кой”. Не, г-н Сугарев. Има кой. И това е мощна Синя коалиция, която трябва да бъде подкрепяна, за да заеме достойно място в следващия парламент. Не си правя илюзии, че ще е водеща сила. Но трябва да е достатъчно силна, за да пречупи мераците на Борисов за автократична държава. Защото ако такава държава не Ви е противна, не знам защо се борихте срещу тоталитарната.”

Късата българска памет е наистина нещо удивително. Тя просто деформира мисленето с днешна дата до степен, при която се изкривяват дори очевидни неща. Не е вярно, че заплахата от нов мандат на ГЕРБ е много по-голяма, отколкото идването на БСП на власт. В цялата българска история няма и не е имало нищо по-опасно от идването на власт на комунистите и техните наследници; то е довеждало винаги – подчертавам – винаги! – до национални катастрофи.

Не е вярно и че “Станишев, Кобурга и Доган” не са си позволавали такава подигравка с институциите на държавата. Да, те не развеждаха футболни отбори с правителствения самолет, но за сметка на това ни трапосаха Белене, нахлузиха ни големия руски енергиен шлем, опапаха към шест милиарда само от заменки, цаниха един от най-изявените гангстери в държавата като сив кардинал на най-важната служба за сигурност – и публично обясняваха кой раздава “порционите”.

Що се отнася до зависимостта от Русия и путинизацията на България – едва ли някой здравомислещ би тръгнал да отрича, че тъкмо тези, дето по руско нареждане взривиха “Света неделя” и се канеха да направят България съветска република, са петата колона на Русия у нас. Идването им на власт в момент, в който позициите на ЕС са сериозно разклатени от кризата, а руския деспот Путин крои планове за Евразия, е повече от сериозна заплаха за националната ни сигурност – което би трябвало да накара всеки истински демократ много сриозно да се замисли, преди да избере комунягите като по-малкото зло.

С това, разбира се, не искам да кажа, че трябва да се подкрепя ГЕРБ. Искам да кажа, че трябва да се положат усилия за запълване на политическия вакуум вдясно. Това – искрено съжалявам, че е така, но Е така и никакви съжаления не могат да променят нищо – няма да стане чрез възкресение на старата демократична формула СДС или новата, известна под името ДСБ или Синята коалиция. Може да стане само чрез създаване на нов и автентичен политически субект, в чиито мехове да бъде налято ново, а не старото и помътняло вече вино. Всичко останало е вяра в чудеса и политически чародейства, които за съжаление вече не се случват.

Едвин Сугарев
svobodata.com