Отказваме ли се от живот в Европа?

За съжаление много хора в пределите на България нямат възможност да видят цялата шахматна дъска, поради незавидната перспектива. Но отдалеч гледката е притеснителна.  

Ако ти пука.

Ако ли не - тя е срамна. Най-вече за българите в чужбина, защото са в пряк, неманипулиран от родни медии, допир с мнението на Европа и света. На тях се пада незавидната роля да отговарят на въпроси и подхвърляния на колеги и познати, научили какво се случва в България.   

Макар и само дребни фигури в схемата, управляващите в София са много умели манипулатори, които изключително успешно държат волана в „правилната" посока. Те извиват ръцете и заплашват заинтересованите мислещи българи, докато останалите се успиват от безсмисленото им бърборене.   

Техните лични подбуди, очевидно, са сто процента користни. Те знаят, че могат да ги постигнат само, ако страната продължи курса си на непрекъснато отдалечаване от свободна Европа и сближаване с недемократичната, авторитарна империя на Изтока.   

Когато Брюксел се съгласи да приеме София в клуба си, надеждите на Европа бяха, че българите сами ще прогледнат, както вече са го правили в миналото, ще се вземат в ръце и ще поставят политиците си там, където им е мястото - на свое подчинение. Повече от година след присъединяването към ЕС обаче, нещата са тотално - не съжалявам за израза - сговнени.   

Социалистическото правителство е тоталитарно и управлява с мракобесните методи от миналото, коалиционните му партньори лапат щастливо, а опозицията изглежда абсолютно безсилна и неспособна да се противопостави. Почти всички медии са се свили и не смеят да гъкнат, защото са зависими от един рекламен олигарх, един разпространител и от чиновническото благоволение на лицензиращите институции. Предоставят неограничен форум на всевъзможни управляващи изроди.

Почти всички критични статии, засягащи властта, са поръчани от фракции в самата нея.

Когато от кумова срама се появи нелицеприятен за чорбаджиите коментар, той е задължително надлежно контриран от мнението на „другата страна" (прекрасна практика, ако се следва като принцип). Облъчването с безумно манипулативни материали е повсеместно. Като в доброто старо минало отпреди 20 години.   

Но не това е страшното. Страшното е, че облъчваните вярват на лъжите, а онези, които мислят със собствените си глави, са пренебрежимо апатично малцинство.   

Периодично попадам на заглавия и материали, които ме изумяват с елементарните си подвеждащи внушения. Като например, че при мъгла лондонските летища са затворени.

Или, че Англия е открила своето „Могилино". Или, че Би Би Си се е извинило на МВР за филма за трафика на деца и е уволнило журналистката. Това са безотговорни лъжи, търсещи асоциативно оправдаване на български проблеми, чрез насаждане на презрение и ненавист срещу стари демокрации, които уж „петнят" името на страната и участват в „заговори" срещу България, които някак хващат почва.

За хората, които не се замислят или нямат време и желание да се замислят по-дълбоко, не е ясно, че при гъста мъгла лондонските летища отменят рейсове с цел да разредят прекалено натоварения поток (само на Хийтроу полетите на ден са около 2 хиляди). Те разполагат с модерни системи за навигация, които имат определен капацитет. Няма място за паралел с българските летища, които поне до скоро, въобще не разполагаха със системи за кацане в мъгла.   

За хората, които нямат познания или желание да ги придобият, също така не е ясно, че остров Джърси, наречен „английското Могилино" от български медии, е откъснато място със собствени закони и традиции. Нито френско, нито съвсем английско. Винаги зависимо, но никога напълно.

Когато станаха известни оплакванията за насилие от някогашни обитатели на отдавна затворено сиропиталище, обществото и властите се надигнаха със страшна сила. Започна тотално разследване, което включва разбиване на стени и копаене в подземия. За разлика от случая „Могилино", никой не обвини медии в злословене, на никого не му се привидя заговор и никой не си и помисли да замете случая под чергата.   

Не е толкова важно какви безобразия се случват, а дали те са правило. Това зависи от обществената реакция. Всички знаем, че хората, облечени във власт, се стремят към още повече власт. Независимо дали са възпитатели в домове за сираци или президенти. Те обаче могат да я получат, само, ако населението на страната им я подари. В случай, че го направи, безобразията задължително се превръщат в правило, а щедрото към управниците общество става жертва.   

В момента българското общество е жертва на управление, което цели да го откъсне от цивилизования свят и да го запрати отново в мечешката прегръдка на една от най-нецивилизованите империи в света. На империя, която мрази и мачка интелектуалците и творците си, която държи на каишка учените си и презира населението си. На империя, където ченгета и тарикати, а не свободомислещи граждани, определят бъднините.

Ако този заговор успее, управляващите и техните наследници във властта ще получат зелена светлина да правят каквото, когато, както си пожелаят. Също като в метрополията. Те ще продължат да крадат безнаказано, хвърляйки чат-пат по някой кокал на най-недоволните. Българите ще продължим да ставаме за смях пред света. Ще се превърнем в единствените презрени души, получили пълен достъп до клуба на заможните и благоденстващи европейски демокрации, които доброволно са се отказали от реално членство и са предпочели мрачния тоталитаризъм на посткомунизма.

Наскоро реших, но набързо се отказах да пиша есе за едно американско списание. Щях да отправя апел към Запада да помогне на България да се отърве от вредната клика политици, която я управлява. Но си дадох сметка, че това не е работа на Запада. Слава Богу, България все още е по-близо до демокрации като Пакистан, отколкото до диктатури като Русия.   

Все още у нас има места, където, никой не те гледа в ръцете, докато пускаш бюлетината. Изборът е наш.

Павел Гоневски, Лондон