Пак ще ги пързаляме американците

Двойни агенти като Поптодорова омайваха щатските дипломати, че са крайно десни

Независимо от гнева на САЩ WikiLeaks върши добра работа за моралното хигиенизиране на планетата, макар че подобна дейност може и да е нездравословна за изпълнителите. На Джулиан Асандж му спретнаха обвинение за изнасилване, при това не едно, а две - направо сериен изнасилвач… Същото се случи и с Доминик Строс-Кан. Отново две обвинения, но за разлика от Асандж, той беше в САЩ и се озова в затвора, но нещата бързо се развиха към по-добро за него, след като подаде оставка от Международния валутен фонд. И ако се следва тази логика, е интересно дали обвиненията към Асандж няма да отпаднат, ако той зареже WikiLeaks или престане да публикува американски дипломатически телеграми.

Но докато той все още не е декларирал подобно намерение, би било неразумно да не се използва предоставената информация за изясняване на ситуацията извън пределите на пропагандата. Така е навсякъде по света, така би могло да бъде и в България. Не че в телеграмите има нещо супер секретно (те просто отразяват нивото на познание на ситуацията от дипломатите), но и общоизвестни истини могат да вършат работа, след като се освободят от някои емоционални моменти на авторите, като например завистта им към костюмите “Армани” на ББ или сексуалната визия за българо-руските енергийни отношения. Въпросът не е в екзотиката на дипломатическия жанр, а в публичната реакция по въпроси, които имат значение за ситуацията в страната и са потвърдени от външен източник - дипломатите на САЩ.

Така например преди време бе публикувана секретна грама на Родерик Мур, в която се споменава името на началника на кабинета на президента Първанов и бивш началник на Генералния щаб като особено ценен източник, информиращ чужда държава - в дадения случай САЩ. Реакцията в България беше половин дузина бледи преразкази на телеграмата (с изключение на коментара на Кеворкян), след което настъпи гробно мълчание, сякаш нищо не се е случило. Нещо, което не е възможно да се случи в една истинска държава.

В дадения случай завръщането към този момент не е апел за Офицерски съд на честта с радикално решение на въпроса, по аналогия със съдбата на полковник Редл от Австроунгарската армия или оставянето на Никола Колев без еполети. В България подобни традиции няма и единственият, който се реши да разжалва генерал (бившия началник на ГлПУНА), бе моят (навремето) съсед Валентин Александров, след което обаче номенклатурата му създаде много проблеми. Въпросът е, че след като България е в Европа, то реакцията в подобни случаи следва да е европейска.

Не беше много отдавна, когато видният социалдемократ и канцлер на ФРГ Вили Бранд, след като установи, че помощникът му Гюнтер Гиом работи за разузнаването на ГДР, подаде оставка. Не знам дали Маркус Волф е наричал Гиом “особено ценен източник”, но той унищожи кариерата на Бранд, а в България никой – опозиция или преса – не поиска публично оставката на неособено видния социалист и президент Първанов за ситуация, аналогична със злополучния германски канцлер. Факт, който говори, че нищо в българската политическа реалност не е така, както изглежда - опозицията не е опозиция, а медиите не са така свободни, както те самите тръбят. Случката просто илюстрира един от елементите на българския преход - стратегическите кадри на номенклатурата и техните отношения с дипломатите на САЩ. Защото Никола Колев не е изключение и доброволните сътрудници на посолството са много повече.

Не са много хората, които си спомнят публикуването преди около две седмици и на друга телеграма, в която посланник Поптодорова и една друга госпожа (зам.-министър) се обявяват като нови източници, чиято информация се нуждае от особена защита. И също както в случая с Никола Колев, отново само няколко бегли преразказа и… тишина. Изключението е само дипломатичен отговор на г-жа Поптодорова, че се е запознала с публикацията и няма коментар, и изявлението на нейния партиен шеф Станишев, че политиката на неговото правителство е предсказуема.

Но WikiLeaks продължава да предоставя на публиката съдържанието на телеграми и впоследнате (от 2006 год.) се коментира агентурното минало на президента Първанов с псевдоним Гоце, както и евентуалната връзка на самата г-жа Поптодорова с ДС. Тази грама заслужава малко по-особено внимание. Оказва се, че американците чак през 2006 загрели кой се крие зад псевдонима Гоце. Нещо, което бе известно на просветени още през 1996, доста време преди бъдещият лидер на БСП да стане президент. Изглежда “ценните източници” на посолството невинаги информират своевременно…

Впрочем нещата започнаха малко след Великото Народно събрание, макар че още през есента на 1990 год. бай Иван Кръстев, от позицията си на генерал в МВР и партиен функционер в БСП, беше доста горд с коментара си, че след като се уталожи пяната (разбирай масовите митинги от първите години на прехода) “пак ще пързаляме американците”. Моментът беше, след като ръководството на МВР бе показало на американските дипломати подслушвателните точки в сградата и изявлението демонстрираше новия подход във взаимоотношенията със САЩ. Нямаше вече нужда да се подслушват американците, просто трябваше да се подава необходимата информация от стратегически кадри, които да останат в структурите на властта повече от един мандат. Или, както тогава се говореше, “като не можем да ги победим американците, то следва да им станем приятели”. При това не става дума за сприятеляване с България, а с бившите управляващи…

Във Великото събрание всичко беше хаос, с изключение на позицията на БСП и по всяка вероятност чуждестранните дипломати в София са били в сериозно затруднение за отразяване на ситуацията извън заявеното в пресата. След избора на 36-ото събрание нещата като че ли бяха поставени “на място”. След избирането му за председател на Комисията по национална сигурност на първата си среща с американски дипломати Николай Слатински не много дипломатично им обясни, че те не се срещат с когото трябва. По неговите думи те предпочитали да разговарят със свои приятели, а не с лица, имащи определени позиции в държавата, което по своята същност бе сигнал за преориентиране на контактите на дипломатите.

И като последствие се получи лавина от “приятелски  разговори” на депутати, министри и други държавни и партийни фактори с дипломатически представители от Запада. Целта на представителите на бившите кадри на номенклатурата бе да се спечели доверието на западните дипломати и най-вече на тези на Съединените щати. В онзи момент не можеше да се говори за успех на посолството на САЩ в привличане на ”особенно ценни източници”, а за прилагане на тактиката на двоен агент към лицата, за които тогава се заговори, че са стратегическите кадри на партията. Разбира се, тогава имаше и доста самодейци, които си мислеха, че чрез контакт с дипломат от САЩ могат да си гарантират политическо дълголетие, но всички, които нямаха задачата да се сприятелят с Америка, незабавно бяха изолизани и забравени.

Още от онзи период датира активността на г-жа Поптодорова към представителите на споменатото посолство и, коментирайки нейната слабост към Америка, дипломат от посолството на Сърбия заяви, че я е наблюдавал как, като види американец, незабавно се е залепвала за него и той е мислил, че тя е от най-дясната партия в България, но после е разбрал, че е социалистка и заключи, че, изглежда, това е нейната задача. Явно балканският стереотип на мислене му е бил добре познат, но все още е въпрос за дипломацията на САЩ дали са проумели реалността. Макар че дипломатът е чиновник, който има определени задачи - да придобие информация и да наложи (ако може) определени политически решения, като всеки, който му помогне в тази насока, е считан за надежден източник - разбира се, след определено време и брой изпълнени задачи. Това обстоятелство бе пределно ясно на номенклатурата и стратегическите кадри са получили съответната насока на поведение. Споменатият вече дипломат от посолството на САЩ Родерик Мур май беше и един от дипломатите, към които стратегическите кадри на номеклатурата ориентираха своите послания.

В резултат той стоя в България около десет години, израсна от трети секретар до заместник посланик и след това бе изпратен като посланик в Черна гора. Може би поради тази причина Румен Петков иронизира сегашния посланик на САЩ Уорлик, че ще замине за Подгорица. А що се отнася до публикациите на WikiLeaks, те ще бъдат посрещани винаги с тишина, когато засягат стратегически кадри на БКП - разбирай на номенклатурата.   Сун Дзъ е доста четен в Америка, но на мен ми се струва, че много хора в Държавния департамент не са го разбрали. Поради тази причина искам да завърша разсъжденията си на тема WikiLeaks - България с един цитат на древния китайски стратег (на английски, за да спестя пари на американския данъкоплатец). “The supreme art of war is to subdue the enemy without fighting.” Sun Tzu (Върховното изкуство на войната е да побеждаваш противника без бой, б.р.) Изкуството на войната

д-р Мирослав Дърмов