Плевнелиев, Първанов и Борисов. Единство и борба на противоположностите
Колкото повече се развихрят и задълбочават политическите и гражданските страсти около терористичните атаки в Париж, кризата с бежанците и бъдещето на обединена Европа като цяло, толкова повече ще нараства и публичният интерес към предстоящите президентски избори в България. И това е напълно логично. Въпреки сравнително ограничените конституционни пълномощия на президентската институция, директният национален мажоритарен избор на президента му придава огромна политическа тежест във взаимоотношенията с медиите и гражданското общество, с другите власти и държавни институции, но най-вече в международните отношения. Очевидно трябва да настъпят наистина критични моменти във външната политика, за да се оцени по достойнство държавническия капацитет на един или друг кандидат за президент.
Пълноценната роля на президента е от огромно значение точно в период на дълбоки кризи.
От новия президент се очаква да защитава преди всичко националните интереси и да е далеч от партийните борби за завоюване и задържане на политическата власт. Той трябва да има визия за бъдещето и да направлява посоката, която води към нейното реализиране. Докато за политиците партийци властта е цел, за президента тя трябва да е само средство. И тъй като става дума за визия и национални интереси, тук е мястото да обърнем специално внимание на удивителния политически цинизъм през последните дни на бившия президент Георги Първанов, на неговия придворен зам. председател Румен Петков и на олицетворяваната от тях АБВ, олигархичната партия на руското лоби в България. Една формация, която се разположи уютно в управляващата коалиция на Бойко Борисов и на която в голяма степен дължим поляризирането до неузнаваемост на политическите настроения в България от категорично проевропейски и атлантически до многопластово проруски.
Позицията на Петков и Първанов за терористичните атаки в Париж бе не само „сюрреалистична“ във всяко едно отношение. Тя просто потвърди (сладо)страстната проруска обществена енергия излъчвана от АБВ, напълно необяснима за днешното ни битие на неразделна част от Свободния свят. „Президентът Росен Плевнелиев е абсолютно неадекватен и трябва да си подаде оставката. Този човек е много вреден за България.“ Това арогантно мнение на Румен Петков бе представено като официално становище на АБВ по повод интервюто на българският държавен глава за престижното британско издание „Индипендънт“, след което поиска незабавното отпадане на европейските санкции срещу Русия. По същото време медиите разпространиха и интервю на Първанов в „24 часа“, с помпозното заглавие: „За президент трябва не само печеливша кандидатура, а той да излъчва достойнство“.
Невероятна наглост! За какво достойнство може да става дума. Не е ли ясно, че в продължение на 10 години (от 2001 г. до 2011 г.) основното представителство на руското лоби се осъществяваше точно от президента Първанов и неговия съветническо-посланически икономически и политически кръг, доминиран от агентите на ДС. С миналото си, свързано с комунистическата ДС и с проруските си политически възгледи и контакти, Първанов никога не е имал необходимия авторитет на държавен глава пред нашите съюзници, като особено през втория си мандат се намираше в международна изолация. Нещо повече, за обезличаването на президентската институция допринесе и фактът, че през двата му мандата беше постигнат абсолютен рекорд на броя на дипломатите от комунистическо време, едновременно съветски възпитаници и бивши сътрудници на ДС, които да бъдат на стратегически дипломатически постове и да работят в президентската администрация.
Сега обаче, след черния парижки петък, политическият дебат доби и други измерения.
Няма съмнение, че в името на общочовешките ценности, до които е достигнала днешната цивилизация, участието на Русия в една обща световна коалиция срещу ислямисткия тероризъм се оказва допустимо и дори необходимо. Но това в никакъв случай не трябва да оневинява Путин за политиката му спрямо Украйна, за безцеремонното анексиране на Крим и агресивния политически и икономически натиск с различни средства върху бивши комунистически държави, вече членове на ЕС и НАТО, между които и България. По тази тема горещо ви препоръчвам великолепния текст на депутата от ГЕРБ Методи Андреев: „Алианс с Русия срещу ИДИЛ не може да е индулгенция за престъпленията ѝ към демокрацията“.
Крайно време е да оценим по достойнство ролята на президента Росен Плевнелиев, единственият отговорен политик в момента със смислени и задълбочени външнополитически послания. Слава Богу, че днес (все още) имаме държавен глава, който е на другия полюс в сравнение с Първанов и неговата „компания блатная“. През целия си мандат той винаги е подхождал наистина като държавник и е успявал да защити ясно и категорично авторитета и достойнството на страната ни като член на ЕС и НАТО. Във всичките си публични изяви у нас и в чужбина държавният глава е заявявал и продължава да заявява недвусмислената си позиция, че „Ние не можем да стоим в ъгъла на европейската политика, да се крием и да се снижаваме. Защото някой път ще ни се наложи не да се снижаваме, а да крещим“. И нещо повече. Плевнелиев е единственият държавник, който посмя да се противопостави на кохортата от агенти и доносници на ДС.
Когато преценяваме личността на един „държавен глава“ по неговите политически становища, не би трябвало да оставаме само на нивото на емоционалната реакция, колкото и силна да е тя. В крайна сметка външната политика е неговото амплоа. А там Росен Плевнелиев доказа себе си като държавник и то по един блестящ начин. Да, компромисите в политиката са необходими, но само, когато са в името на някакво конкретно разбирателство, но те по никакъв начин не трябва да преминават границите на почтеността. Затова не мога да приема обтекаемите становища на премиера Бойко Борисов по ключови въпроси, както и желанието му да заема надпартийни и неутрални позиции. Да, добре е да се запази политическата стабилност, но не на всяка цена. Недопустимо е в бурни времена като днешните, да бъдеш ту от едната, ту от другата страна на барикадата.
„Не съм чак толкова голям ястреб и не влизам в такива теми. Балансът в света е толкова крехък, че трябва да си мерим думите. Дори на срещата на Г-20 всички бяха „прибрани“ в изказванията си. Така, че няма да коментирам“. Това каза премиерът Бойко Борисов по повод интервюто на президента Росен Плевнелиев за британския „Индипендънт“. За каква политическа стабилност пледира премиерът, когато е в състояние да унизи публично президентската институция, която защитава толкова достойно българската държавност? В крайна сметка коалиционният партньор АБВ на говорителя на руското лоби Гоце Първанов ли е по-важен за България и за нейния авторитет на международната сцена от днешния президент Плевнелиев? На пръв поглед въпросът е абсурден от където и да се погледне, но какво ли не е абсурдно в нашия провинциален политически пейзаж?
Нима не е абсурден перфидният начин, по който управляващата партия ГЕРБ бламира най-сериозната инициатива на Плевнелиев за обединение на нацията – референдума за изборна реформа. Около две години президентът афишираше това свое предложение и имаше огромната подкрепа на гражданското общество. За огромно съжаление, дори и плахият опит за промяна на политическата система не бе подкрепен от „ГЕРБ и приятели“. Да не говорим за задкулисния политически водевил, с който бе отхвърлено ветото на президента върху Закона за военното разузнаване. Огромни са и съмненията дали ще се реализира изобщо дългоочакваната и подкрепяна от президента ключова съдебна реформа.
И така стигаме до стратегическия въпрос, поставен в началото на статията. Ще бъде ли в състояние сегашният ни политически елит да гарантира европейския и атлантически курс на страната ни и какъв сигнал ще даде България с избора си на държавен глава? Ще се промени ли нещо при новия президент? За теб, за мен, за вас, за нас, за България? И в каква посока? На ляво или на дясно? Напред или назад? На изток или на запад? И доколко „нови“ и „инакомислещи“ ще бъдат новият президент и неговият екип? Въпросите са много, почти всички са риторични, но едно е ясно от сега. Изборите ще бъдат спечелени, както всички други избори през последните години, от кандидата на ГЕРБ или с други думи – от избраника на Бойко Борисов, каквото и да е неговото име, изписано върху бюлетините. Но все пак, кой ще бъде той?
Въпреки огромните икономически и политически трудности, които преживява обединена Европа днес, ние сме неразделна част от свободния свят и бъдещото ни е в задълбочаването на европейската и евроатлантическата ни интеграция. С каквито и трудности да е свързан този процес, ролята на личността на президента ще нараства през следващите години. Тази роля ще се изразява както в типа лидерско поведение на държавния глава, така и в стратегическото му умение да действа с няколко хода напред за реализирането на националните ни интереси. Тук точно са и основните предимства в полза на преизбирането на Росен Плевнелиев.
До изборите има една цяла година, но вече усилено се разпространяват слуховете, че Плевнелиев е загубил или е на път да загуби подкрепата на ГЕРБ за втори мандат. В публичното пространство вече се спрягат две кандидатури за президент. Едната е свързана със самономинацията на амбициозния лидер на ДСБ – Радан Кънев, която звучи меко казано несериозно, но е типична за до болка познатото ни свръхсамочувствие на реформаторите при (все още) толкова ограничения им електорален потенциал. Тази кандидатура едва ли е реалистична, но е знак в посока, че Плевнелиев вече не се ползва със симпатиите на Реформаторския блок.
Другата, значително по-многопластова кандидатура е тази на председателя на БАН, акад. Стефан Воденичаров, който за кратко бе министър на образованието в кабинета Борисов-1 и бе член на инициативния комитет в поискания от БСП референдум за АЕЦ Белене, защитавайки руския проект. Кандидатурата на академика бе издигната от един повече от странен инициативен комитет. Както бе отбелязано в коментара на популярния сайт „Уебкафе“, става дума за „масони, архонти, агенти и други самовъзпроизвеждащи се рицари на плаща и кинжала“ или за „ онази челичена сплав от общественици от тихия фронт, които без значение от вкус и цвят скачат като един в името на българщината и нейната Държавна Сигурност – от Първо главно до Шесто идеологическо“.
Обичайно за българските политически конспирации, „президентската“ кандидатура на Воденичаров съвпадна с посещението у нас на поканения от него вселенски патриарх Вартоломей и с умело манипулираните скандали около Росен Плевнелиев, свързани с връчването на патриарха на орден „Стара планина“. Без вина виновен, президентът бе въвлечен в т.нар. „Вартоломейгейт“, типичен пример за посредствеността на политическата ни култура. Докато Европа се бори с всички възможни средства с последиците от терористичните атаки, ние атакуваме президента си под кръста с „Вартоломейгейт“ и потриваме ръце от удоволствие. Това ли е нашето политическо ниво? Очевидно – ДА! Но винаги може да стане и по-лошо.
Шегата настрана, но ако се сбъднат прогнозите, че Плевнелиев няма да е кандидатурата на ГЕРБ и реформаторите за президентските избори, ни очакват много изненади и всичките неприятни. На политически език това ще означава само едно, че с нашите гласове премиерът просто е съхранил стабилността на своето правителство до края на мандата му, като си е осигурил подкрепата на ДПС и е неглижирал напълно президентската институция. Очакват ни години на управление с пълна доминация на изпълнителната власт. Управление, в което личността на президента е нищо, а култът към личността на премиера е всичко. Губещи ще бъдем всички ние, разбира се, статистите от масовката на политическия театър. Но кой ли се интересува от това?
Аспарух Панов
panov-blog.com
Моля, подкрепете ни.
