Приключенията на Лукчо от МВР в държавата, която я няма

Думите излизат от устата на човек, който е назначен да се справя със злото и да го натика в миша дупка. Тъкмо той изрича фразата: Няма държава... Досега тази привилегия имаха гадни, скапани, подкупни, злонамерени и завистливи журналисти, чат-пат някои социолози или опозиционери преди да влязат в тайна колаборация с управляващите. Сделката е известна сред населението като „даваш дупе – взимаш кинти”. Литературният еквивалент е „продадена съвест” и „продаден обществен интерес”. Смисълът е един.

 

В историята, която ще ви разкажа, става дума за главния секретар на МВР Георги Костов, както вече сте се досетили. В нея той ръководи институцията, която по Конституция трябва да воюва със злото и да защитава клетия народ. Но нещо се обарква и положението излиза от контрол. Въпреки това той продължава да ръководи и като не може да удари голямата престъпност, почна да лови автокрадци, които отричат да са откраднали кола – тяхната мама - да посещава софри с цел заздравяване връзките между МВР и прокуратурата, да говори пред микрофони и камери, което изисква Сизифовски усилия от него. Не му е лесно, искам да кажа. Но с пот на челото и смелост в сърцето той продължава да ръководи.

 

Досущ като героя на Джани Родари Лукчо. Лукчо, който се тормози от политическата тирания на дон Домат и принц Лимон. Въобще от цялата управленска шайка, затрила държавата на свежите и крехки зеленчуци и плодове. 

 

Ето и историята такава, каквато ми я разказаха.

 

Слънцето клоняло на Запад – било е залез. Гостите на хотела се приготвяли за вечерната разходка, аперитив или парти с приятели. Тиха музика изпълвала пространството около рецепцията. Всичко било като в добрата стара Европа, преди да се появят бежанците.

 

Измамно спокойствие. Изведнъж атмосферата се преобърнала на 180, не - на 360 градуса! В хотела нахлул отряд мъжаги – служители на мистер Морков. На коланите им, готови за стрелба, чакали в готовност мощни пистолети. Палки проблясвали матово, огрени от последните слънчеви лъчи. Гласовете били дрезгави и навявали голяма опасност. Такива били те – героите от охранителна фирма Делта гард. Същата, която преди две години направи показно нахлуване в сградата, където се помещата ТВ 7. Имаше вопли, оплаквания, агресия, насилие, след което се възцари традиционната българска тишина. Все едно нищо не се е случило. Битият бит, еб....т – е..н. Такива са правилата у нас, наложени от политиците. И прилежно спазвани от прокуратурата, МВР и другите институции.

 

Оказало се, че нахлуването било с цел рекет. Каква изненада... Чисто нашенски рекет за отнемане на фирмата или целия бизнес. Охранителите били само приносители на лошата вест. Поръчителят бил в сянка. А Кой е той – всеки, който не е на системи в интензивното – може да се сети.

 

И тогава собственикът - чичо Тиквичка, по Родари, решил да потърси помощ от главния защитник на държавата. Набрал номера и с треперещ глас обяснил ситуацията на Лукчо, сиреч на главсека на МВР Георги Костов. И тогава чул невероятното: То няма държава, ти искаш да ти помогна. Няма как да ти помогна.

 

На това място завесата се спуснала и сцената в хотела потънала в мрак.

 

Така завършва историята. Жертвата е посъветвана и оставена да се оправя сама. Рекетиращите са оставени да довършат започнатото. Лукчо, т.е. главният секретар, от своя страна продължил да ръководи мъдро и храбро това, което му е казано да ръководи. Но той вече бил един нов Лукчо – казвал истината. Така поне българите вече няма да чакат помощ оттам, откъдето няма начин да доде. Сиреч от МВР.

 

Поуката: Тръгне ли слънцето на икиндия, почнат ли да се скриват лъчите му – крийте портфейлите, заключвайте вратите, прибирайте женурята и децата и се молете. Молете се на Господ. Само той остана. И бруталните. На тях ще се молите, когато дойдат...

 

То няма държава... Милият революцинер Лукчо. И той вече е ,прозрял. Тогава за какво му е поста главен секретар? Да се огледа: партиите търсят генерали за къде-къде по-важни постове...

 

Д-р Димитър Попкутуев