Роенето на дясното продължава

Така беше през 1991 г., когато СДС-център и СДС-либерали – тъй наречените СДС-та с тирета – се явиха като самостоятелни формации и изядоха общо онези седем и половина процента, които не достигаха на сините, за да имат абсолютно мнозинство и да проведат така насъщните за страната реформи.

Така беше и през 1994 г., когато СДС бе напусната от Демократическата партия и още някои нейни сателити, а парламентарната й група бе поразена от бесовете на тъй наречените “сини мравки” – за които правителството на президентския съветник Любен Беров (дошло на власт с мандата на ДПС и определяно още и като “правителство на мафията”) бе ни повече, ни по-малко “резервния отбор на СДС”.

Така беше и през 1997 г., когато никой никого не изгони (зер идваше се на власт, изпуска ли се такъв келепир) но пък беше бастисана коалиционната формула и при трансформацията на СДС в партия бяха напъдени хиляди читави седесари, за да се направи място на едни чевръсти момчета с дълбоки джобове и яки лакти, които осребриха доверието на хората срещу постове, комисионсерства и приватизационни сделки.

Така беше и след поражението на СДС през 2001 г. – най-тежкия политически срив в дотогавашната история на партията. Тогава се пък пръкнаха ССД и СДС-радикали – претендиращи да наследят щафетата от остатъците от десницата след найния политически фалит.

Така беше и през 2005 г., когато не друг, а самият Иван Костов довърши тяхното родолюбиво дело, като обяви партията СДС, изнесла всички тежести на неговия мандат, за политически труп, а себе си и ноносъздадената ДСБ – за приемник на живия дух на седесариата.

Понеже българите имат много кратка памет и страдат от колективна политическа амнезия, ще си позволя да припомня неговите думи, казани тогава: “Каузата напусна СДС. То е като моментът, в който духът напуска тялото. Истината е, че  духът си отива от тялото, а не тялото изпуска духа. Когато каузата напусне една организация, не можем да тъжим за тази организация. Единственото, което има смисъл в политиката, е политическият дух. Именно ДСБ се превърна в новото тяло на този дух.”

Резултатът от това поредно разделение не закъсня – видяхме го същата тази 2005 г., в която бе официално учредена ДСБ: тройната коалиция, съставена от БСП, ДПС и НДСВ, управляваща с мандат на ДПС. По нейно време България се прочу като най-корумпираната страна в ЕС – и като новия Троянски кон на Русия.

Единствено при изборите през 2009 г. СДС не се разпарчетоса за пореден път, защото вече нямаше какво с какво и кого с кого да се дели. Напротив – двете половинки на старото СДС мъдро се сляха в Синя коалиция, благодарение на което останаха на повърхността с общо петнадесет депутата.

Оцеляха – тъй да се каже, което се оказа нещо като програма максимум. И бяха на косъм от това да участват в коалиция с управляващата днес ГЕРБ – което им се размина единствено заради нахалството да поискат непомерно висок брой министерски кресла в бъдещия кабинет.

Което обаче не им попречи да подкрепят въпросното правителство на малцинството в течение на около две години. Безкорстно, в името на дясното.

С прииждащата 2013 обаче десницата за пореден път намери повод да се скара и разцепи. Овладяна от някакви апаратни малоумници, СДС започна да изключва собствените си депутати, защото били непослушни.

(Това впрочем също не е патент – по този начин през 1994 г. бяхме изключени от ПГ на СДС цяло ято народни представители, чийто единствен грях пък беше, че са останали верни на демократично избрания НКС – и не се бяха размравчили, нито пък си падаха по кешовите дарове на Мултигруп.)

Същите тези депутати обаче не щат да погинат мърцина на политическото бойно поле – и започват да стягат – какво? Партия, разбира се.

Мартин Димитров бил сигурен, че изключените и напускащи СДС заради несъгласие с новото ръководство ще създадат нова партия. И Иван Костов очевидно е сигурен в същото, след като гарантира от името на ДСБ, че ще съхрани Синята коалиция.

Тъй че рецептата е проста. Зарязва се стария и самомаргинализирал се СДС, като върху неговите плещи се стоварват всички смъртни грехове, които могат да се измислят. Прави се нов и снежнобял СДС, който пък сключва коалиционно споразумение с ДСБ –  старата и отцепила се само преди няколко години от СДС партия на Иван Костов. Двете партии се явяват на избори под формулата “Синя Коалиция” и...оцеляват за пореден път.

И на никой изглежда не му и минава през ум, че това оцеляване не помага никому с нищо.

Че то само прибавя една декоративна финтифлюжка на фасадната ни демокрация, зад чиято фасада БСП си подава топката с някакви измислени пак от нея (и от нейните ДС-генерали) спасители на нацията.

Че простото деление и сложното съчетаване по предизборни интереси е егоистина игра, в която догарят и последните остатъци от гражданската енергия на българите.

Че ако трябва наистина да се направи нещо за България, тези партии на оцеляването, оставени на доизживяване, трябва да се разпуснат моментално и да се преосноват в един качествено нов политически субект, водени от нови хора с ново мислене и необременена от подлички компромиси памет.

Че е крайно време да се погребе кухата политическа реторика – и да бъдат възкресени думи като свобода, независимост, национално достойнство, справедливост, истинност.

Че отказът да живееш в лъжа – в тази новосъздадена от мърлявия преход лъжа – е не по-малко важен и актуален, отколкото беше по времето на Солженицин.

Че антикомунизмът не е нито измислена, нито пък ненужна или остаряла дума. И че това е така, защото обитаваме едно от най-уродливите му превъплъщения. Живеем в него – с каквото и да се залъгваме междувременно. Не сме се научили дори да се срамуваме от пропиляния си в лъжи живот. Не сме изпитали национален срам от това, което сме били – и което все още сме.

Срам – това би трябвало да бъде точка първа от дневния ред на тази партия, която е нужна на България днес. За нея утре ще е късно, а вдругиден ще забравим изобщо какво аджеба беше това срама.

 

Едвин Сугарев

svobodata.com