Явор Гърдев: Тъпотата у нас е национален проблем

„Мъртво. Терминът „автентичен” предполага идея за твърда етническа идентичност, въображение за единен народен дух и широко споделени общи ценности. Българското общество е хетерогенно, фрагментирано, разтърсено от дребни междуособици и не може да излъчи нищо, което да може да се нарече „автентично”. Дори съвременният му популярен фолклор е недоразбъркан механичен коктейл от сладникав ориенталски сантиментализъм плюс близкоизточни музикални мотиви плюс порно-бельо плюс лъснати експонати на немската автомобилна индустрия.“

Според Гърдев родният театър не може да бъде „колективната памет на нацията“ без български пиеси.

„Но и с тях пак няма да може – отбелязва той. – Нека да не си правим илюзии за значимостта на театъра по отношение на обществените процеси в тази страна.“

И не смята този факт за „национален проблем“.

На въпрос за следите от творбите и идеите, които оставя след себе си един театрал – дали потомците ще съдят за него само по написаното за него, по наградите и клюките, Гърдев е скептичен:

„Дори написаното не остава. Така че спокойно, никой няма да издържи на времето. Всички ще бъдем забравени, с една-единствена разлика – вече много по-бързо от преди.“

Запитан в изолация ли е от света българският театър, изключено ли е малка държава да създава голям театър, който и светът да припознава като такъв, режисьорът отвръща, че нашият театър е „в не по-голяма изолация, отколкото българската литература“, защото „тези изкуства са свързани с езика, което в голяма степен предопределя и зоната им на действие и въздействие“.

„Всяка култура се гради от натрупвания, които водят до дестилиране на определени форми. Тези форми на свой ред започват да се видоизменят, за да се променят и да преминат в други форми – отговаря Гърдев на въпрос за приятелските кръгове в театъра. – Естетическите клубни принадлежности са временни и полезни за културата.

Властовите клубни принадлежности са свързани със страха от мимолетност, изгубване на позиции и изчезване. Към първите се отнасям с любопитство, към вторите — като към досадна неизбежност.“

Коментарът на режисьора за театъра, игран от човека в ежедневието му, гласи:

„Това е тържеството на отраженията. Глобалната Платонова пещера.“