Николай Милчев: Първи октомври - ден на поезията и моите събратя!

На първи октомври още трима –четирима „мои събратя“, потънали в глъбини и мълчание, оттеглили се в чужбинска или българска благословена тишина, гледат и пресмятат дали е останал случайно някой сборник, учебник, четене или спонсориран превод, в който да не са включени. Те и всеки друг ден правят това – гледат да не са пропуснати. Макар че тях никога не ги пропускат.

На първи октомври други трима-четирима „мои събратя“ излизат от обиталищата си в облаците, за да се включат в някоя обща снимка с актуален големец и, разбира се, да се борят с двете си ръце за доброто, правдата и красотата. Те и през другото време все това правят – снимат се с големци или ни радват с ликовете и думите си.

На първи октомври – Деня на поезията, аз излизам от кутията си и ходя поне пет-шест километра, за да ми минат страховете и да не ми се пръснат нервите от поетично щастие.

Минавам покрай аптеката, където пак не са докарали лекарствата ми, защото шофьорите на фирмата снабдител са напуснали. Между другото, аптекарката заеква.
Срещам лудата на квартала, която като ме вижда, си развива шала и го развява.
В ЕКОНТ, където трябва да взема седемнайсет лева за моя книжка, отишла чак в плевенско село, се е повредил компютърът. Чиновникът на ЕКОНТ е на колене пред компютъра и анцугът му се е смъкнал доста.

Пред магазин „Берьозка“ на красива пешеходна пътека едва не ме отнася черен джип с дебеловрати и омаяни от стихове почитатели на Музите и бухалките.

След толкова много радост и щастие, след толкова много поезия и възвишености, влизам в бръснарницата и се остригвам нула номер.

И това последното изобщо не е метафора.

Николай Милчев