Как поп Минчо Кънчев и други комити пиха ракия на Нова година в Диарбекир

ЛОЛО ГЕДЖЕСИ (Нова година, 1-вий януар)

Благоговейний отче п. К. Новачков,

Писмото ви от 10 декемврий приех и напълно разумях, за каквото ми пишеш, и радостта, която почувствувах в наскърбеното си сърце, не можа ви доказа и описа и най-вече, като се хвалиш, че сте живо и здраво, дай Боже, и аз съм здрав.

Лоло геджеси, Новата година, 1 януар 1875, Васил Сармаданда… Вечерта пачата на шопаря заменихме с халва според тукашний обичай и ний се съобразихме. За Лоло геджеси през деня много халва се харчи, както по нази за Сирни заговелки.

Вечерта часа по едина срещу Василевден, която назовават Лоло геджеси, турят една софра насред къщи или пък на тандура отгоре, на която турят на средата халвата, запалят четири восъчени факли, които са купени за тая нощ, и като ги запалят, да можат до сутрената да горят. Четири цъкла, пълни с ракия вапцана: червена, зелена, желта и бяла, и всякакви семена за мезе от тукашно произведение, и карпуза. Тези неща седят на софрата за украшение; тая нощ ходят си по гости, та си честитят; мъже и жени, пияни до немай-къде. На хаджи Якуба жената му се набръснала с ракия, играй кючек и се хвали: „Баба̀, кефли олдум“. [Бащице, хубаво ми е], кълчи се и си пей с тез думи. Мъж й, хаджи Якуб Джибов пуши наргиле и се хвали: „Бабам бизим каръ кефли олмуш“ [Байно, жена ми е кефлия] — и пак тегли наргилето — хър-хър — драго му й, че жена му Пируш се напила.

Тази халва раздават сутрената на деца. Която е на софрата, е за ядене, има и други семена, също и ракията тъй.

И ний се съобразихме тая година по същия обичай, та посрещнахме Лолото, като разменихме свинската пача с халва и вместо винце с ракия се развеселихме, та си и попяхме.

Има много неща да ви пиша, но сега свършвам, като ви поздравя с всички ви домашни, роднини и приятели, които още не са ни забравили.

13 януар 1875 г. Ваш о Христе брат и признателен

Диарбекир до гроб п. М. Кънчев

П.П. Принесете приключеното прошение до Старозагорската черковна комисия и да внесете стойността на издателя на в. „Ден“ в Цариград или на настоятеля в Стара Загора, аз писах и в[естникът] ми дохажда в Диарбекир. И приключеното до святи отци принес на поп Ивана Попстойнов, да им прочетете следующето:

834 Благоговейни святи отци, живейте: поп Станчо, поп Койо, братия поп Стефане и поп Анастасе, знам ви, живейте с привържениците си хиляди години, очите ви да се изгаврят от садака, давно Бог да ви надари с бели очи, черни дни. Не се боя от вас, знам ви какви сте, и хората ви познават…

Аз съм най-лошо и както ме мислите, но не е ваша работа да знайте тайната ми; с Божия помощ аз ще си дойда, ако да съм толко далеч отстранен и заточен, но вази живи не ще да съм честит да посрещна и видя, ако и да желая да гледате и да се гнусите от делата си.

Нека ви бъде думата ми обеца на ушите.

На добрите най-лоший п. М. Кънчев

13 януар 1875 г. За благоговейните св. отци в Г. Ески Заара

Диарбекир Същий

……………………………………………………………….

Поп Минчо Кънчев Стоянов е български свещеник и революционер, деец на националноосвободителното движение, съратник на Левски, диарбекирски заточеник, автор на една от последните български илюстровани ръкописни книги „Видрица“. Минчо Кънчев е роден в 1836 година в старозагорското село Арабаджиево, днес Коларово, тогава в Османската империя. Учителства в родното си село от 1856 до 1862 година, когато е ръкоположен за свещеник. Привлечен е към революционното дело. Като инспектор на селските училища в Старозагорско разпростира мрежата на революционните комитети. В 1873 година след разкритията на Хасковското съзаклятие е арестуван и заточен в Диарбекир. Освободен е в 1878 година с общата амнистия след Руско-турската война.