Любов и уважение за Спешната помощ, а за нас търпение и смърт?

Дама от Спешната помощ ни призовава да бъдем благодарни на медиците, да оценяваме техните усилия. Ако тази жена не е разбрала, че българинът се прекланя пред хората в бяло открай време, значи е живяла другаде и не е за мястото, което заема. А натякването, че трябва да сме постоянно благодарни обижда и наранява и двете страни.   

В момента боледувам от COVID-19. Чувствам се зле, вероятно колкото много други. Имам приятели и познати знаменити лекари, някои от които са ми помогнали в съдбоносни мигове. Били са до мен и семейството ми не само като специалисти, но и като човеци. Това не се забравя.

Не ги търся за съвет в момента, защото си давам сметка какъв огън им е на главите. Лекува ме близка, доказан експерт. Контактувам само с нея. Смятам, че така е редно. Ако болестта „наложи“, ще му мислим.

Искам да живея. Всички хора искат. Това изненада ли е? Нахално ли е? Много ли е?

В столицата позвъняванията в Спешна помощ били адски много. Е няма как да не са, щом сме в пандемия... Хората са тревожни и уплашени. Търсят помощ, но това не ги прави виновни за проблемите в здравеопазването и Спешната помощ. Не те са дали лицензи на над 360 болници – най-много на глава от населението в Европа. Не те са ги напълнили с над 60 000 болнични легла при недостиг на десетки хиляди лекари и сестри да ги обслужват. Къде са хеликоптерите и реанимационните автомобили, за които слушаме премиера да говори от години? Пари от джипката се хвърлят за босове на частни футболни стадиони и отбори. Защо не говорим за това? 

Голяма част от българското население няма достъп не до качествено, а въобще до някакво здравеопазване. Това тайна ли е? Какво се случва с хора в села из много краища на страната? Дори пътища няма до там… Умират тихо, незабелязано – поредна бройка за статистиката. Те не заслужават ли любов, уважение?

Патетиката прикрива или опитва да прикрие слабостите и грешките на упралението. И не са виновни българите. Те уважават, прекланят се пред хората с бели престилки и на тези чувства не влияят дори скандалите и данните за корупция "в бяло".

Както винаги кучето е заровено другаде. Става въпрос за повече откритост, повече смелост да се назовават нещата с истинските имена.

Станах от леглото, за да напиша тези редове. Сега лягам... Лекарствата са до мен. И да не забравя: уважавам и обичам, които са достойни за подобни чувства и морални категории. Не са малко.

Огнян Стефанов