Пет за четири, може и за две - предсрочните избори са близко

Затова предсрочните парламентарни избори не само са възможни, но и стават все по-близки.

БСП и ДПС усилено работят по въпроса – от миналата седмица не се регистрират в пленарна зала, докато управляващите сами не си осигурят нужното за започване на заседанието мнозинство. Тактиката е особено болезнена при приемане на бюджет и

БСП и ДПС сигурно ликуват вътрешно, гледайки как всеки ден ГЕРБ и патриотите „мобилизират“ своите депутати. Особено безкомпромисно е Движението, което оттегли офертата си за подкрепа на правителство на малцинството с негова подкрепа в рамките на този парламент и вече говори за „отстраняване“ на целия кабинет.

Извънпарламентарната опозиция „хейти“ ежедневно и ежечасно, макар и след 11 ч. Майките на деца с увреждания – спешени и с коли, опъват палатки под прозорците, протестиращите срещу скъпите горива блокират пътища, емигрантите свикват митинги … Всички са срещу Борисов.

Най-силният опонент на Борисов обаче е.. самият Борисов. Нямам предвид, че насърчава или поне не противодейства активно на опитите на опозицията да предизвика предсрочни избори (мнозина подозират, че възнамерява да се оттегли предсрочно за трети път, за да се върне на бял кон за четвърти). Имам предвид най-вече огромното му его, безпардонността и некомпетентността му, в контрастно съчетание с умората и изпуснатите юзди – не само над коалиционните партньори, но и върху собствената партия и парламентарна група. Те ясно предвещават близкия край както на политическата кариера на Борисов, така и на едноименния политически модел.

Този модел, противно на всякаква политическа логика, оцеля толкова дълго, защото беше квазирелигиозен. Преди 12 години ГЕРБ създаде една огромна надежда, която никой досега не успя да изкорени…защото нямаше корен. Нямаше предистория. Нямаше прадеди. А като нямаш прадеди, няма нито кого да наследяваш, нито кого да предаваш. Такава квазирелигия най-добре се изповяда, като непрекъснато я променяш. И като непрекъснато ѝ изменяш.

Като всяка квазирелигия, и ГЕРБ си има своята есхатология, своя представа за край на света. Мнозинството от избирателите на ГЕРБ все още са обладани от нея. Тази есхатология е персонализирана в лицето на Борисов. Гербаджиите вероятно искрено вярват, че политическата история на България свършва с ГЕРБ и неговия лидер.

Това е грешка по Фукуяма. През 1992 американският политолог написа в „Краят на историята и последният човек“, че либералната демокрация и свободният капитализъм са крайна точка в социокултурната еволюция на човечеството. Дори допусна, че са окончателна форма на човешко управление. Само три години по-късно обаче, в „Социалните добродетели и създаване на възход“, Фукуяма се обърна на 180 градуса с аргумента, че културата не може да бъде отделена от икономиката. После бе активен неоконсерватор, после през 2008 г. подкрепи Барак Обама… И „историята“ за него наистина свърши.

Така ще стане и с ГЕРБ и Борисов. И партията, и лидерът ѝ вече не са толкова…как да се изразя дипломатично… толкова „еластични“, колкото бяха. Когато си всякакъв, привличаш избиратели, които гласуват за предизвестения победител. Когато внушаваш сигурност и респект, привличаш избиратели, които гласуват за кандидати-мъжкари. Когато обаче се огънеш пред вътрешен или външен враг, преставаш да бъдеш мъжкар. И губиш едни избиратели. Ако не си мъжкар, не си и победител. Тогава губиш други избиратели. И постепенно се стопяваш. Снижаващата се непрекъснато подкрепа за ГЕРБ от 2009 година насам потвърждава това. Все по-крехките и неестествени коалиции, в които партията е принудена да участва – също.

Така че въпросът не е дали ще има предсрочни парламентарни избори, а кога ще бъдат те. Предобладаващото мнение е, че ГЕРБ ще ги слее с местните избори следващата есен. Нямам съмнение, че ще опита, съмнявам се обаче, че ще успее. Вече не съм сигурен, че правителството ще изкара и до евроизборите през май 2019. Вървят слухове, че обидени олигарси искат оставката на Борисов като Коледен подарък. А досега те са получавали всичко, каквото поискат. Не на последно място защото Борисов им го е давал. Не безвъзмездно, разбира се. И не от собствения си джоб. Но всяко нещо си има край.

Този край обаче може би ще е нечие чуждо начало. На президента, естествено. Той ще състави втори служебен кабинет за две години мандат. И този път едва ли в него ще има компромисни фигури като Огнян Герджиков. По-скоро ще има бъдещи строители на партията на президента. Или дори на президентската му република, за която Радев говори преди две седмици в Пловдив. Плахо се надявам най-после парламентарните партии да разберат какво бреме за тях е т. нар. „парламентарна рулетка“, описана в чл.99 на Конституцията, да се стегнат и да я отменят. Тя беше механизъм, предвиден да предотвратява предсрочни избори. Но ако не нарушаваше политическия баланс до началото на века – заради двупартийния модел и обикновено избирания от доминиращата партия в момента президент -, рулетката вече е заплаха за стабилността на системата. И плаче за отмяна.

Макар че ако бъдем точни, всички избори за парламент от началото на прехода насам, с изключение на периода 1997-2009 г. (три от осем обикновени Народни събрания), бяха предсрочни. И тепърва ще бъдат, ако се съди по установилото се статукво на коалиционни управления, кое от кое с по-неестествени „малки партньори“, наричани за благозвучие „резервни колела“. Занапред те ще са все по-малки и все по-неестествени, но няма да свършат. Двете големи партии периодично си ги отглеждат. И като узреят, ги берат.

Казаното по-горе дава положителни отговори на двата най-често задавани напоследък въпроса: има ли алтернатива сегашното управление и имат ли смисъл предсрочните избори. Да, двете големи партии нямат алтернатива, но малките им коалиционни партньори имат. Да, предсрочните избори имат смисъл, даже само за да отстраниш тотално неадекватен малък партньор като сегашния. Като няма частични парламентарни избори, ще има предсрочни. Още един фундаментален дефект на конституцията, която плаче за генерална промяна. Мен ако питате, най-добре да приемем изцяло нов основен закон. И да преосновем държавата.

Ако миналото не може да ни събере, нека намерим поне допирни точки за бъдещето.

Калин Манолов блог