Елин Рахнев: В Сатиричния театър цари деспотизъм

То е безцеремонна траектория на живеенето ни, каймак на общественото, тотална анатомия на днес. То няма нищо общо с градския транспорт. Пътуването с Маршрутка е върховен миг. И всеки, който не е участвал в него, изобщо не се е раждал. То е като азбука на последните години, като евъргрийн на бъдещето. То е исторически акт.”

Това е текст от популярната българска пиеса “Маршрутка” на драматурга Елин Рахнев, с режисьор Пламен Масларов. В продължение на три години “Маршрутка” събираше многолюдна публика на сцената на Сатиричния театър “Алеко Константинов”. От този сезон, обаче вече тази българска пиеса няма да може да се гледа там, за съжаление, защото е свалена от репертоара с мотив, че утежнявала бюджета на театъра.


Интервю на Преслава Преславова

- В началото на седмицата frognews.bg се вслуша в думите, казани от ефира на едно телевизионно предаване, където бе загатната историята със свалянето на една твоя пиеса от репертоара Сатиричния театър. Кога се случи това и защо според теб?

- Миналата седмица ми се обадиха уволнени актьори, които играят в “Маршрутка” – Диян Мачев и Кирил Ефремов, обадиха ми се и Мария Статулова и Тончо Токмакчиев, за които абсолютно неразбираемо пиесата е паднала от репертоара на театъра. Доколкото разбрах, тъй като аз отдавна нямам нищо общо с тоя театър, мотивите са, че тя доста утежнява бюджета на театъра и че плащат се големи хонорари. Всъщност такива доводи човек винаги може да измисли, да ги оформи в себе си и да се обоснове с тях. Приходите на “Маршрутка” през последните години могат, обаче съвсем спокойно да се проверят в счетоводството на театъра. И всеки може сам да прецени дали наистина е губеща, дали утежнява бюджета на театъра и неща в този дух. Всъщност аз изобщо не се учудих като разбрах, че е спряна, защото в началото на тази пролет аз по същия начин бях съкратен от трупата на театъра с мотив, че утежнявам много бюджета на театъра (няма да кажа за каква заплата става дума) и че съм достатъчно талантлив, за да мога да си намеря работа другаде.

- Тези мотиви от кого бяха подписани?

- Тези мотиви бяха подписани от новия директор на Сатиричния театър, който вече не е толкова нов – проф. Атанас Атанасов.

- Защо според теб се случват такива прецеденти в българския театър – да бъде свалена от програмата една съвременна българска пиеса, към която публиката проявява голям интерес?

- Аз винаги съм се притеснявал да говоря за свои текстове в живота си. Това, което знам за тази пиеса е, че тя е изключително обичана и от публика, и от актьори. И тя си имаше своята публика съответно, всички сме единодушни, че тя можеше поне още 50 представления да се играе, включително имахме готови покани за цяла България за турнета с нея и т.н. Вече наистина си мисля, че нещата са на лична основа без да разбирам защо при положение, че напускайки театъра преди време единственото, което казах е, че аз нямам нищо общо с този театър и той си има своята политика. Моето лично виждане за Сатиричния театър винаги е било едно и също, откакто съм почнал да работя за него – това е театър на деня, той трябва да показва злободневни теми, да се движи по тази плоскост, пък за другия, интелектуален театър има достатъчно петна в София, където това може да се случва. Доколкото разбирам сега Сатиричният театър се превръща в един много тежък, интелектуален театър и аз не мисля, че това е неговата функция; това не е неговто лице. Така или иначе вече не съм човек, който може да взима някакви вътрешни решения, а мога да давам оценка само като страничен наблюдател.

- А защо според тази нова политика трябва да се уволняват и актьори – каква е тяхната вина?

- В театъра това е най-лесно да се случи – да уволниш някой актьор с мотива, че няма ангажименти в бъдеще, да му свалиш пиесите, в които участва като по един много прекрасен начин го изхвърляш и да го оставяш на улицата. Доколкото разбирах, директорът си е назначил доста близки до него хора, може би това е нормално, аз не мога да го съдя затова. Просто ми стана тъпо, че някакви хора по този начин са уволнени. Заедно с мен беше уволнен и режисьора Ники Гундеров. Доколкото знам, в Сатиричния театър има някакъв вид напрежение, но без да съм вътре не бих могъл да коментирам.

- Предполагам имаш представа, докато пиесата “Маршрутка” е била в репертоара на театъра колко зрители и приходи е събирала?

- Не смея да говоря за приходи, но знам, че средно имаше продажби по 400 билета (имало е повече и по-малко, във всеки театър има слаби месеци – летните, има и по-силни месеци). Но когато една пиеса подържа такъв обем публика е леко престъпление тя да бъде извадена от репертоара. И преди няколко дни, когато разбрах, че вече декорите са изхвърлени в Слатина ми стана доста обидно – все пак можеше този човек, който е на поста директор на театъра да ми се обади по телефона и да ме предупреди, защото така е редно в нормалните човешки взаимоотношения. Но явно не е сметнал за необходимо нито на мен, нито на режисьора Пламен Масларов, нито на някой друг да се обади и да се обоснове. И сега имаме идея да откупим декорите и да се опитаме да направим тази постановка като частен проект. Вече ми се обадиха много директори на театри извън София и предложиха тази пиеса да гостува при тях, да се организира някакво готино турне. Но тепърва трябва да разберем как да се организираме цялата тази процедура.

- Симптом за какво са подобни действия, които се случват именно днес, именно в българския театър с родни пиеси?

- Това е много жалко, защото според мен имаше някакъв малък бум на български пиеси. Лично аз ужасно се боря за повече български автори още от времето, когато бяха драматург в Народния театър и там направихме един цял етаж да могат да се играят български пиеси. Винаги съм казвал, че българските пиеси трябва да се играят, независимо дали те са добри или лоши, още повече, че критерият за добра или лоша пиеса не е толкова лесен. Още повече, че когато едни пиеси се играят, хората, зрителите разбират в какво състояние е драматургията. Но явно отново нещата отиват в обратна посока. Доколкото знам в Сатиричния театър има някаква директива, според която трябва да се играят пиеси на починали автори, за да не се плащат хонорари за авторски права. Което според мен е учудващо, неразбираемо и обидно. Симптом за какво е това не мога да кажа, но явно е, че в Сатиричния театър царят изцяло еднолични решения, не се чуват други мнения отстрани.

- Ти освен, че пишеш пиеси, пишеш и стихове, занимаваш се с телевизия – сега даже се появи едно ново предаване с твое участие – “Арт Трафик”. Откриваш ли място за оптимизъм и в медиите, и в обществото като цяло?

- Според мен “Арт Трафик” няма да бъде експеримент според мен и това, че една телевизия дава пари за едночасово културно предаване е достойно за аплодисменти. Иначе, винаги съм споделял мнението, че има малко изкуствен плач за култура, за това че няма културни предавания. Защото за мен много по-ценно е, едно събитие, един пърформанс да пробие през другите събития и да намери своето място, по този начин да влезе в живота на хората. Културата винаги ще е лек ъндърграунд и когато е нещо добро, нещо е важно – тя си намира своя път къде да се промъкне. Според мен тезата, че народът е изтъпял не е вярна, просто всеки си намира начин какво да гледа или да слуша. И това е негово право.

- А какво те накара да се захванеш с “Арт Трафик”?

- След като изпаднах в сериозна криза и се бях скрил в едно село да си довърша една пиеса, която още не съм дописал. Малко преди това бях чух по БНР интервю на сегашния директор на Сатиричния театър, че поради силните ми футболни пристрастия съм много зает с футбола и ми стана много тъпо. Тогава при мен дойдоха Живка Гичева и Димитър Гочев, които винаги са ми били много близки ( Живка вече я няма на този свят, мир на праха й). Най-хубавото хубавото на “Арт Трафик” е, че наистина направих страхотен екип – Румен Леонидов, Людмила Сланева, Весето и Петя Дикова, която е много готина. А какво му е различното – различното е естествено, че е по-поетично, нали аз участвам в него. Има носталгии, може би защото аз самия нося някакви носталгии в себе си, пък и повечето хора носят. Но мисля, че макар и отскоро, като гледаме цифрите от първите рейтинги започваме да си изграждаме своя публика. А от нещата, в които съм участвал знам, че най-важно е да си имаш лична публика. И според мен “Арт Трафик” се получава – започва да има свои скули, свои зеници, такива неща.

- Сигурно на зрителите им харесва, че “Арт Трафик” говори на “ти” с тях от екрана. че скъсява дистанцията?

- “Кръгове” беше първото предаване по телевизията, в което се говореше на “ти” със зрителя и то беше много поетично и по някакъв начин беше остров на другия тип мислене. Няма как “Арт Трафик” да не напомня “Кръгове”, но се надявам, че и то носи енергията, леката невротичност на “Кръгове”. Разбира се това е ежедневно, едночасово предаване, в което нещата не могат да бъдат в тоя съспенс, в който беше онова предаване. Но според е хубаво, че има някаква препратка, някакви носталгични моменти.

- Намираш ли малко повече оптимизъм в българските медии, в българското общество днес?

- Да си призная си падам малко аутист. Преди година си мислех, че когато стана на 40 години и ще умра. Сега вече съм на 41 –  възраст, в която човек прави оценки и равносметки. Най-важни за мен са приятелите и близките хора, които са до мен, разбират ме и ми помагат в трудни моменти. Това ме зарежда. И това е най-важното. Иначе ще продължа да пиша, да правя предаването и да ходя на любимия си стадион, който също ме зарежда истински. Обмислям и една идея да направя театър в апартамент, което не е правено у нас досега.