Б. Кулов: У нас гледат на българите в чужбина като на виновни

На 29 юли 2010 г., от 10:00 часа, в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, ще се проведе конференция на тема: “Българските училища в чужбина. Специфика, проблеми, перспективи”. Целта й е оптимизирането и по-нататъшното развитие на диалога между институциите в Република България и представителите на българските училища в чужбина, за да има по‒голяма ефективността на образованието и разпространението на българския език и култура зад граница. Председател на Асоциацията на българските училища в чужбина е Боян Кулов.

интервю на Ана Кочева

‒ Г‒н Кулов, година мина от последната конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина. Какво ново за година?

‒ Първо, контактът с държаните институции става все по-тесен. За първи път има и личен контакт с министъра на образованието (в предишни години диалогът достигаше само до ниво зам.-министър и решенията се взимаха по-трудно). Много чести и ползотворни са контактите с г-жа Румяна Тошкова от МОМН. Има и пряк диалог с министъра за българите в чужбина, водени са неколкократни разговори с експерти от неговия кабинет. Не липсват и контакти с външния ни министър. Сега за пръв път отправихме покана до министър-председателя и президента да присъстват на конференцията. В миналото е присъствал председателя на НС, който и сега обещава присъствие. А иначе ние обсъждаме усъвършенстването на програмата „Роден език и култура зад граница”, както и проектозаконите за училищното образование и българите в чужбина. Все още сме в период на надежда по въпроса за статута на българските училища в чужбина и включването ни в Закона за образованието, но се водят обсъждания и се надяваме мненията ни да бъдат зачетени в крайния вариант. Мога да се похваля още и с факта, че се увеличи почти двойно броят на членовете на АБУЧ, което доказа, че нашата асоциация работи активно по линия на това да обедини интересите на многобройните българските училища по света. Няма нищо ново по отношение на организацията в управлението на АБУЧ; все така работим на доброволни начала със същия ентусиазъм, но и с единствената разлика, че работата увеличена поне двукратно. Но желанието ни да постигнем необходимото не намалява.

‒ А увеличиха ли се българските училища по света? И това, че бройката расте непременно добър сигнал ли е, защото е известно, че понякога в един и същи град се появяват по няколко и в тях учат по 5‒6 деца, вместо да се обединяват и да изглеждат по‒солидно?

‒ Училищата по света продължават да се увеличават по брой, след като правителството отпусна средства за част от издръжката им. Това в известно отношение улесни работата им, в друго я затрудни. Но то е обяснимо. Нашата политика е да се помага навсякъде, където има желание за обгрижване на образованието по роден език и култура. Наличието на по-голям брой училища в градовете, където българските общности са многобройни, е задължително, за да се обхванат в различни отдалечени райони децата и да се създаде удобство на семействата им. Такива са случаите в Чикаго, Мадрид, Лондон, Париж, Ню Йорк. Трудно е да се дават рецепти и няма панацея – във всяка държава и във всеки град условията са различни и е много трудно да се подчинят на едно общо правило. Много от училищата с десетилетна история са започнали с по няколко ученика, а сега те са с над 100 и 200 на брой. Добре е обаче да се оценява напредъкът на едно създадено училище (и като брой ангажирани в обучението деца, и като краен резултат от процеса на обучение) и на база на такъв анализ да се правят констатации.

‒ Какви са общите проблеми пред тях?

‒ На пръво място е статутът. Те все още го нямат. На второ ‒ помещения се осигуряват трудно и дори там, където има вече такива, училищата са застрашени от изгонване поради нарасналия брой ученици. На трето ‒ в България често продължава да се гледа на българите в чужбина все още като на виновни, че са потърсили възможност за живот и реализация в чужбина, не се прилага активно политиката за създаване на благоприятни условия за това, напусналите страната да получат мотивация за завръщане или възможности да помагат на България от чужбина. А завръщането на българските семейства и на децата им в родината в голямата част от случаите е желано, но често все още е много трудно за реализиране по ред причини, включително и заради световната икономическа и финансова криза. Желанието за завръщане трябва да съвпадне със създаването у нас на привлекателни условия за живот и реализация. Българските училища в чужбина са тези, които до голяма степен изграждат образа на родното. И това трябва да се знае от всеки в България - и от политиците, и от народа ни.

‒ Кои са т.нар. училища‒отличници, колкото и условно да е това?

‒ Отличници са всички училища, които работят и събират деца. Някъде може децата да са 200 на брой, някъде - да са 20, но училищата са в различна степен на развитие и полагат максимални усилия, за което заслужават еднаква похвала. Разбира се, в един клас няма само пълни отличници, но училището е незаменимо условие за развитието на всяко дете, така и нашите училища в чужбина – всичките са безценни за България.

‒ Как върви диалогът между институциите в Република България и представителите на българските училища?

‒ Постепенно се развива. Желаем да е по-близък и активен и работим за това. Дълго и упорито настоявахме за сближаване на ценностите, за разговор на един и същи език. Бихме искали на училищата да се обръща внимание, което съответства на тяхното значение като носители на стратегическите цели на българската национална политика.

‒ Известно е, че във Виена понастоящем се води борба българският език да стане матуритетен в австрийската столица. Какво всъщност трябва да предприеме нашата страна и докъде са стигнали усилията в това отношение?

‒ Това българският да е матуритетен език е в интересите не само на Виена, а и на повечето наши училища в страните от Европейския съюз (но не само). За целта ни трябва помощ на правителствено ниво, а също и от евродепутатите ни. По места – в Лондон, Виена, Париж - се полагат много усилия, но се стига до момент, в който трябва да се намесят българските дипломати и министри и да издигнат двустранните отношения на съответното ниво, да поемат ангажименти, да подпишат съответните договори – това правят много страни по света с активна национална политика.

‒ Каква ще бъде съдбата на 3‒те ни държавни училища в чужбина по време на криза (Прага, Будапеща, Братислава ‒ б.р.)?

‒ За огромно съжаление, тези училища поддържат най-слаб контакт с нашата асоциация – може би, защото са държавни и като че ли очакват държавата да разреши проблемите им. От друга страна изглежда, че държавата има за цел да ги накара да започнат да мислят по-самостоятелно за своето оцеляване, т.е. да ги постави в ситуация, близка до тази, в която са другите училища. От трета страна, в Албания като че ли насочват стремежа си да се създаде четвърто държавно училище, за което споменават, че са необходими 500 000 лева. Ако направим малка сметка, че тази година по програмата Роден език и култура са планирани 3 000 000 лева за подкрепата на над 100 български училища зад граница, това означава да има горе–долу 6 такива училища по света. А в момента има със сигурност над 140 български училища зад граница. В условията на криза и при изработване на политика за превръщането на България в привлекателна за завръщане страна, правителството трябва да реши кое е приоритет.