10-те божи (т.е. родителски) заповеди, срещу които не се рита

Ju_19

Разправия след разправия - на закуска, на обяд, на вечеря, крясъци и викове из цялата къща, намусени физиономии, раздразнени родители...Всяка ваша стъпка е грешна, всяка дума- неподходяща, нито да си мълчите може, нито пък да спорите. Познато, а? Във всеки дом, в който живее и расте по един, не дай си боже, по два или повече пубера, настъпва периодът, в който си мислите, че е по-добре да си съберете партакешите и да се ометете от "дъртите". Смятате, че само мрънкат, дуднат, оплакват се от всичко, карат се, заяждат се, крещят и накрая ви наказват. Определено си е тегаво под един покрив да се помещават критични родители, преживяващи своите средни години и подрастващи тийнейджъри, търсещи себе си. Сблъсъкът определено е мощен!

Именно, когато всичко ни е писнало и лелеем единствено за времето, в което ще се махнем от родителското тяло, всички си казваме: „Ех, защо имам такива родители, при другите ми приятели не е така...” Да, ама не... Навсякъде картинката е толкова идентична, че да си помисли човек, че всички „дърти”, преди да ни родят, са били в едно и също училище за родители, където са ги учили на абсолютно еднакви неща. Защо смея да твърдя обаче, че картинката в различните домове толкова си прилича. Ами, защото всички сме чували най-дежурните реплики, които се разменят всекидневно между родител и дете. Нека погледнем между тях...

Основният закон във всяка къща гласи: „Докато живееш тук с мен, ще спазваш моите правила, ако не ти отърва, търси си квартира, издържай се сам, оправяй се!” Първата част от това изречение смразява със сериозността и категоричността си, звучи сякаш е извадка от наказателния кодекс. Втората обаче е смешна и невъзможна. Никой родител на света няма да позволи детето му да тръгне да си живее сам само... И въпреки че много добре знаем това, няма как да отговорим на тази кофти констатация. Оставаме просто с пръст в уста. Интересно е как подхождат родителите ни, когато абсолютно категорично отказват нещо: „Казах НЕ, повече няма да го обсъждаме!”; „Ако ще турско/черно да стане, няма да отидеш!”, „А искаш ли да го гледаш през крив макарон?”  Чували сте ги, нали? Готино е също да обърнем внимание и на дежурните думички за натякване: „А, помниш ли, какво си говорихме преди седмица, казах ти аз как ще стане, ти не ме послуша, нá ти сега!” или пък едно от най-втръсналите- „Ти по тоя път, по който си тръгнал, ние се връщаме, моето момче/момиче!” Сякаш ние нямаме право сами да опитаме, сами да сбъркаме, сами да си потрошим главата. Но, естествено, родителите са най-притеснителните хора на света и държат да знаем: „Да не съм аз вчерашен/на, хá, тръгнал/а на краставичар краставици да продава! Тия неща, какво си мислиш, и аз съм ги правил/а преди годиниии...” От най-любимите са ми споровете, в които вече съвсем си видял, че нещо няма да го бъде, мълчиш си, а от другата страна само викове и крясъци: „Прави каквото си искаш, аз вдигам вече ръце от теб” са от най-често повтаряните и никога случили се закани.  Поредният скандал и при вас сигурно е завършил с „Не си ми на годините, като пораснеш пак ще си говорим”. Само да си гъкнал, и се започва отначало да се повтарят 100 пъти вече чутите аргументи. И разбира се, някъде там между обвиненията и мрънкането се дочува нещо от сорта на: „Аз на твоята възраст, не си позволявах да държа такъв език на моите родители, не те ли е срам, абсолтно си се самозабравил!!”  Какво всъщност представлява самозабравянето, и до ден днешен не знам. И все пак ако нещата ескалират толкова много, изходите са три: „Премисли си много, много добре държанието, докато не видя, че се държиш по-добре, не смей и да ми проговаряш”, или лаконичното „КРАЙ, това беше!” (каквото и да означава) или просто „Наказан/а си!”.

Седите си спокойно на масата, като никога...от 2 дни... и изведнъж ни в клин, ни в ръкав, се чува : „А-а-а, ти какво възнамеряваш да правиш с живота си”? Мине не мине време, и този дежурен въпрос бива отново задаван, независимо че последният път уж сте изяснили какво евентуално смятате да учите, след като завършите 12-ти клас. Разразява се поредният скандал, този път за това, че в тази къща абсолютно всичко се чакало наготово, изобщо никога не сте помагали, не сте слагали масата, не сте я раздигали, не сте чистили (нищо, че всъщност го правите почти всеки ден). Разговорът приключва с вкиснати и намусени изражения и с поредното: „Нищо няма да излезе/стане от теб!” Междувременно се чуват и думи от сорта на „дебил”, „олигофрен”, „миндил” и други.  Един от двамата „врагове” с ирония въздъхва: „Ех, винаги можеш да работиш в „Чистота”, спокойно значи!”

Връщате се скапани след  даскало, хвърляте чантата и се стоварвате в креслото. Явно днес не ви е било ден. Естествено следва и жизнерадостният въпрос: „Как мина училище?”  Отговорът ви очевидно бива едносричен и майка ви усеща, че явно носите кофти оценка. Обяснявате й как стоят нещата, оправдавате се с общото ниво на класа и от другата страна се чува до болка познатото: „Мен другите не ме интересуват, интересуваш ме ти!” или „Ти не си всички”. Веднага след това обаче следва и „А, Х и Y колко имат...а-а-а, така ли?” Виждаш ли, те какво правят, а ти- ти, нищо не правиш!” Обаче другите не я интересуваха, нали... Убедена съм, че поне веднъж при всекиго се е разиграл подобен абсурд.

Идва ред и на най-досадните и изтъркани, че даже понякога и безмислени въпроси. Класацията оглавява явно крайно необходимата поредица- „Къде отиваш? С кого излизаш? Ама кога ще се прибереш? Ще те изпрати ли някой? А в колко часа ще се прибереш? И какво ще правите?” След дългия кръстосан разпит, най-накрая успявате да се измъкнете и зад гърба ви се чува едно „... И УМНАТА!” На връщане обаче предстои още по-досадният и абсурден разговор. Въпреки че 100 000 пъти сте заявявали, че не пушите и нямате намерение да го правите, няма как да минете през вратата без „Струва ми се, че си пушил, целият смърдиш, я ми дъхни; чакай да ти помириша ръцете!”  Естествено, безрезултатно. С това обаче не се приключва. Въпреки, че е 3 часа през нощта, майка ви има да ви зададе още няколко въпроса: „Защо са ти червени очите? Да не си се дрогирал? Трева ли пушихте? Пробвал ли си? Е, как така не си пробвал?”  Всяко едно ваше „Не” трябва да бъде проверено по всевъзможен начин. И след като най-накрая сте преминали успешно половинчасовия преглед, се чува едно: „Айде лягай си, виж колко стана часът!”, нищо че отдавна вече щяхте да сте си в леглото...

Недай си боже телефонът ви да звънне в нечие родителско присъствие и се започват поредните неудобни въпроси: „Кой се обади?”; „О-о-о, и кво каза?”; „СМС ли получи, какво пише?” Проклинайки приятеля си, че точно в този момент е решил да се обади, решавате, че по-добре да си отидете на тихо и спокойно в стаята ви. Преди обаче да сте стигнали вратата, се чува „И кво, и кво, гадже имаш ли си сега? Секс правите ли? А презервативи? Ползвате нали, че... да не надуеш корема/ да не ни докараш някое внуче?”  Ако все пак сте решили да си доведете гаджето на гости, спокойно можете да чуете „О, това ли е зетят/снахата?” от баща ви, който явно мисли, че шегата му е смешна, а пък всъщност ви кара да потънете вдън земя от срам...

Познати са ви сигурно и заповедите: „Сядай да учиш!” ; „Ставай от комютъра, цял ден киснеш на него, нищо смислено не правиш!”; ”Престани с този Фейсбук!”; „Донеси ми телефона!”; „Прибирай се веднага, с теб имаме да проведем един разговор на четири очи, но като се върнеш, така че по-бързо!”. Сбъркате ли да кажете „добре мамо” , ви отвръщат с „хич не е добре”. На „след малко” се отговаря с „не след малко, а сега”, а пък на „моля те, искам да отида еди-къде си” със „ще видим” (което в повечето случаи е просто „няма”).

Мислейки, че няма да бъдат разгадани, родителите ни често си служат и с блъфа като оръжие номер едно срещу лъжи. Сигурно подочувате от време на време: „Абе, съседите ми казаха някои неща, с кого си бил/а ти вчера тука?” или пък „Една колежка те е видяла еди-къде си с един висок младеж...”

Като за черешка съм оставила ежемесечната лекция, свързана със сметката на мобилния ви телефон: „ Сметката ти отново е огромна, това вече на нищо не прилича, ти какво си въобразяваш, че ние тия пари ги копаем! Ще ти спра телефона, момиченце/момченце! Кога най-накрая възнамеряваш да се ограничиш?!”

И сега, ако кажете, че и при вас не са се разразявали подобни спорове, няма да ви повярвам. Така че, нека просто ги приемем такива каквито са и дa разберем, че едва ли ще се смени репертоарът, макар че би ми било интересно да чуя и нещо ново.  Дотогава ние пак ще си ги обичаме такива криви и ядосани, независимо че от време на време ни бъркат в джигера и ни подлудяват. Здравословно е да се поскарваме, нали уж това е възпитанието. Пък и по-добре да си викаме, отколкото изобщо да не разговаряме с тях. И този вариант го има, но едва ли е толкова приемлив. А ако и вие се сещате за нещо, което съм пропуснала, не се притеснявайте да го споделите.

И внимавайте в картинката, ей! :)