През 1989 г. Queen издават “The Miracle” и изобщо не са сигурни, че ще имат възможност да направят още един албум, камо ли да го издадат, докато Фреди Мъркюри е още жив. По това време здравословното му състояние вече е сериозно влошено заради усложнения от СПИН. Въпреки това той настоява групата да се залови за работа. Записите на “Innuendo” започват през 1989 г., веднага след излизането на “The Miracle”, без почивка, за да използват още момента на творчески подем.

За да избегнат его-сблъсъците, Queen решават всички песни да бъдат кредитирани на цялата група. Това сваля напрежението и позволява на музикантите да се фокусират върху музиката. По-голямата част от работата протича в Mountain Studios в Монтрьо, Швейцария. Там Фреди намира спокойствие от папараците, обграден само от най-близките си колеги и приятели.

Въпреки че Фреди едва се държи на краката си и често има нужда от почивка, гласът му в “Innuendo” е по-мощен и емоционален от всякога. „Той едва успяваше да ходи, но щом застанеше пред микрофона, пееше така, сякаш животът му зависи от това,“ спомня си по-късно Брайън Мей. Емблематичната песен "The Show Must Go On" е уловила потресаващо този дух. Мей първоначално се притеснява дали Фреди изобщо ще може да я изпее заради изключително високите тонове и вокалната мощ, която се изисква за нея. Фреди обаче заявява: “I’ll fucking do it, darling!” („Мамка му, ще го направя скъпи!“), обръща чаша водка на екс и записва песента от един дубъл.

Визията на албума е радикално различна от предишните корици с фотографии на групата. Тя е вдъхновена от илюстрациите на френския карикатурист и график от XIX век Жан-Жак Гранвил (Grandville). Обложката е базирана на неговата творба “Juggler of Universes” (Жонгльор на светове). Тя изобразява жонгльор, подхвърлящ планети – метафора за хаоса, съдбата и крехкостта на битието. Из страниците и за корици на синглите към албума показват музикални инструменти в антропоморфни форми – хумористично намигване за самите музиканти, които живеят музиката си. Изборът на тези сюрреалистични графики придава на албума вечен, почти приказен облик, който перфектно допълва бароковото звучене на заглавната песен.

В епичната “Innuendo” се вихри огнено фламенко соло. То не е дело на Брайън Мей, а на китариста на Yes – Стив Хау, който случайно се отбил в студиото и бил поканен да изсвири един етюд.

Фреди посвещава песен на своята любима котка Дилайла. Брайън Мей използва talk box ефект на китарата си, за да имитира котешко мяукане. Барабанистът Роджър Тейлър първоначално не харесва песента, но се съгласява в името на Фреди.

Клипът за “Headlong” е и последното цветно видео на групата, заснето в живота на Фреди Мъркюри. Макар и издаден по-късно, този клип всъщност е заснет преди “I'm Going Slightly Mad”. Това е последното видео, в което виждаме Фреди в цвят и с неговата типична енергия. Той се движи така, както знаем от концертите на Queen, с цялата динамика на жестовете си. Логично четиримата избират за това най-коравото и директно хард рок парче в албума.

Видеоклипът към нежната и баладична “These Are the Days of Our Lives” е последният, в който Фреди се появява пред камера. Заснет в черно-бяло, за да скрие следите от болестта му, то завършва с пронизващия му поглед в обектива и прошепнатото: “I still love you” („Все още ви обичам“) – трогателно послание на Фреди към феновете му.

“Innuendo” се заковава на 1 място в класациите на Великобритания и е приет възторжено от критиката и публиката. Албум, който не моли за съжаление, а изисква уважение. Хомогенна и красива колекция от мощни песни, в които Queen изливат невероятния си талант да творят музика заедно – концентриран за един последен поклон и затова – изпълнен с величие. Това е финалният щрих на един гений, който знае, че времето му изтича, но избира да си тръгне с гръм и трясък. Албумът се превръща в лебедовата песен за Фреди, тъй като е последна колекция от песни, издадена, докато той е още жив. А последните му записи, сглобени от групата 5 години по-късно, излизат в “Made In Heaven”, за който разказахме наскоро.

Текст: Ивайло Александров