На 70 години си отиде големият унгарски режисьор Бела Тар

Бела Тар създава светове, в които времето тече по различен начин. Унгарският режисьор си отиде, като остави след себе си наследство, което промени представите за естетика, метафизика и социален реализъм в седмото изкуство.

В ранните си години той е част от „документалния реализъм“, фокусиран върху тежката социална среда в комунистическа Унгария. Впоследствие обаче стилът му се трансформира в това, което днес разпознаваме като негов почерк. Филмите му лежат върху дълги кадри, които често продължават по 10 или повече минути без прекъсване. Работата му с оператори като Фред Келемен създава визия предимно в черно-бяло, която напомня движеща се живопис. Тар вярва, че публиката трябва да усети тежестта на ежедневието, калта по пътя и вятъра, който брули лицата. Времето става герой в неговите филми.

Бела Тар е роден на 21 юли 1955 г. в Печ, но расте в Будапеща в семейство на хора, работещи в театралните и филмовите изкуства. Той започва да снима още на 16-годишна възраст с 8-милиметрова камера. Той прави любителски документални филми за работническата класа в Унгария. Тези опити му печелят вниманието на филмовото студио „Бела Балаж“.

Първите му пълнометражни филми като „Семейно гнездо“ (1979) са заснети в стила на „директното кино“ – суров реализъм, затворени пространства и истински социални проблеми. По това време той е смятан за политически провокатор.

В средата на 80-те години се случва ключов за Тар поврат. Той се запознава с писателя Ласло Краснахоркаи, който миналата година спечели Нобелова награда за литература. Краснохоркаи става негов постоянен сценарист. С филма „Проклятие“ (1988) се ражда новият Бела Тар – снимането преминава в черно-бяло, камерата започва да се движи в изключително бавни, хипнотични кадри, а фокусът се измества от бита към екзистенциалната безнадеждност и разпада на духа, представени с дъжда и калта.

През 90-те и началото на новия век Тар се утвърждава като световен класик. Неговият филм „Сатантанго“ (1994) продължава над 7 часа и едновременно шокира и очарова фестивалната публика. Режисьори като Гюс Ван Сант и Сюзън Зонтаг го обявяват за гений. Последват „Веркмайстерови хармонии“ (2000) – филм, който много критици смятат за един от най-красивите и философски дълбоки филми на всички времена.

За разлика от много други творци, Бела Тар сам решава кога да спре. През 2011 г., след филма „Торинският кон“, той обяви: „Работата ми е завършена. Вече няма какво да кажа.“ Той вярва, че е достигнал до крайната точка на киното като език. Тар обаче не се оттегля напълно от изкуството. Основа филмовото училище film.factory в Сараево, където канеше световни имена (като Тилда Суинтън и Карлос Рейгадас) да преподават на млади таланти. Пътува по света, прави мултимедийни инсталации и често критикува комерсиализацията на съвременното изкуство.