Елена Поптодорова за ФрогНюз: Путин ползва църквата, за да влияе върху православните общности навън. БПЦ и РПЦ имат общ проблем

Това каза пред ФрогНюз дипломатът и общественик Елена Поптодорова, вицепрезидент на Атлантическия клуб на България, посланик в САЩ (от 2002 – 2008 г. и от 2010 – 2016 г.) и народен представител в 7-ото Велико Народно събрание и три обикновени български парламента.

Ето и цялото интервю:

Посланик Поптодорова, ясно е, че Руският патриарх Кирил не трябва да ни е мерило за каквото и да е било, но може би е редно да вадим изводи за намеренията на руското духовенство, за неговите цели и задачи, особено на фона на понякога странните действия на нашия Български патриарх. Руският патриарх днес говори за това как Западът презира Русия и "нейния алтернативен път за цивилизовано развитие". В какво се изразява тази алтернативност на руския цивилизационен избор?

Първо трябва да кажем, че изказването на Руския патриарх не съдържа никаква новина. То само препотвърждава една дълголетна, вековна практика и традиция, виждане – и църковно, и политическо. Той прави това изказване днес, защото Руската православна църква е старостилна църква – тя празнува Коледа на 7 януари, по Юлианския календар, затова патриарх Кирил прави своето изявление днес. Руската православна църква вижда като основна своя мисия битката срещу всякакъв друг вид разбиране и практикуване на православието – затова е логично да се появи и такова изявление.

То се гарнира сочно с войната срещу Украйна, защото не можем да отделяме чисто религиозния елемент от светския – казано с тъжна ирония – факт на войната на Русия в Украйна. Патриарх Кирил е един възторжен, въодушевен поддръжник на войната срещу Украйна. По повод руската Коледа той благослови икони и кръстове с инициалите на Владимир Путин. Kак тук религиозното се смесва със светското, аз не мога да си го представя и да го обясня, но вероятно патриарх Кирил има обяснение и за това. Тези икони и кръстове с инициалите на Владимир Путин сега – в 34-тия месец на войната, ще тръгнат към фронта, за да достигнат до руските войници, които са изпратени на гибелна битка.

Каква е тезата на патриарх Кирил в тези изказвания?

Това е много стара руска и руско-религиозна теза – Западът ни мрази. Втората теза е, че Западът е в морален разпад и иска да отслаби Русия. Около това се изгражда и присъствието, публична активност на Руската православна църква.

Руската православна църква е много широко използван инструмент на държавната политика на Путин. Тя се произнася по чисто светски дела, държавни дела, най-вече свързани с войната в Украйна. По-рано през миналата вече година – през март 2024 година, се появи за първи път официален политически документ на РПЦ. Имало е изявления на патриарха, на други лидери на РПЦ, но през март 2024 година се появи този политически трактат, документ, в който вече е записано, че Западът е главен враг на Русия, че това е вечният враг на Русия. Казвайки Западът, на първо място те слагат САЩ. В този контекст идват идеите за руски свят, за всерусийска, всеруска обща нация.

Всичко това е вплетено в политиката на Русия, която се изразява в момента от Путин. В името на историческата точност трябва да кажем, че това не е толкова прясно ново явление, не е измислено от Путин. Путин по-скоро доразвива тази имперска идея за Русия, защото в момента намира такива основания. Има нещо, което също трябва да кажем много ясно – трябва да се върнем поне 400 години назад, във времето на Петър Велики, който първи от руските владетели се опитва буквално да натика Европа в гърлата на руснаците. Той е пътувал в Европа, пътувал е на запад, видял е предимствата на онзи начин на живот и иска да ги въведе във възможната степен в Русия. Тогава той обръсва брадата им, слага им градски дрехи, изгражда прекрасния Санкт Петербург, започва индустриализация на държавата, но всичко това не води до голямата цел Русия да стане част от европейската цивилизация.

Затова вече и патриарх Кирил говори за “алтернативна цивилизация”. Цивилизация, която е враждебна на западната. Използват се аргументи, използват се несъвършенствата на нашия начин на живот, на западния. Ясно искам да кажа – няма съвършени общества, няма съвършени религии, няма съвършени доктрини, няма съвършени хора, но всичко е в рамките на сравнение и на съотнесеност. Така стигаме до много прозаични сравнения - къде търсят щастие хората: не на Изток, те не търсят Евразия, те не търсят Русия, отиват точно в обратната – западна, посока. Може би това е едно много сериозно, много чувствително основание да се търси тази война със Запада, в една, според мен, много необоснована, наивна надежда и очакване, че този поток може да се обърне и едва ли не всички да поискаме да заживеем така, както се живее в Русия.

Самият Путин преди много време беше казал, че всъщност какво е Русия - Русия е СССР, само че с друго име. Мисля, че това е може би най- простото обяснение защо Русия ще съществува по свой избран начин, който, за съжаление, слага разделителни линии с нашия свят, със западния свят. Неслучайно върнах разговора 400 години назад, защото както и да се е наричала Русия, тя никога не е успяла да стане национална държава. И пак, чисто практически – погледнете какво става на север, в Сибир. Имаме централно-руски региони, там където е възникнала държавата, които познаваме относително добре, но добавяме още регионите, където има местни народи, автохтонни народи, които нямат нищо общо с останалата част от населението, а са мнозинството там.

Какво правят Чечения и Ингушетия в рамките на Руската империя, на Руската федерация? Там етническите руснаци се броят на пръсти. Само че, държейки ги в общата орбита, в общата рамка, те дават представа за империя. Не бива да смятаме, че едва ли не Путин е този дух, този лидер от недрата, който пръв и единствен иска да утвърди този вид съществуване на Руската федерация. Не, това е продължение на столетия разбиране и политика за мястото и съществуването на Русия, което Путин просто продължава. Да припомним и прословутата фраза за това, че разпадането на СССР е най-голямата трагедия на 20 век.

С една дума - става въпрос за територии, които трябва да бъдат държани заедно, за да оправдаят представата за империя. Руската православна църква се опитва да играе тази определяща роля, но знаете ли - числата сочат друго. Имаше едно руско изследване през май 2023 година, от което става ясно, че 60% от руснаците не считат, че религията има важна роля в живота им. Само 12% ходят на църква един път месечно. Същевременно пък 72% се определят като източноправославни. Тоест това е по-скоро, като сравним степента на религиозност и съответно това самоопределение на 72%, това е повече културна характеристика, някакъв белег за идентичност, даже за някаква ритуалност, защото подобно на начина, по който се практикува религията в България, в Русия тя е повече събитийна. Събитийна – ето, скачаме в студената вода, вадим кръста. Това е друго отношение към религията – то е отбелязване по ритуален начин на дати, които са имали някакво голямо значение в религиозния календар на Източното православие.

По подобен начин върви религиозността и в руското общество. Целта на Путин, а оттам – и на Руската православна църква, е тя да бъде използвана за външно влияние върху православните общности навън. Тази цел фактически става все по-трудно осъществима, защото ефектът намалява. Винаги ще има едни фундаменталисти, в хубавия смисъл на думата – хора, тотално, цялостно отдадени на чисто религиозни обреди, но това е много-много ограничен кръг от хората в днешния свят, в днешния век. Така че, както тези числа са верни за Русия, те са верни и за България, тъй като нашата православна църква във висока степен е свързана с Руската православна църква. Събитията обаче се развиват много по-бързо от способността на тези стари институции, които някак желаят да останат в лоното на зачатието си, да влияят – намалява.

Склонна съм да се съглася, че има някакво преплитане на религиозната ни традиция и следване на руския пример в това отношение - точно тази събитийност, показност в религиозния процес, не толкова вяра, религиозност или следване на морално-етични правила. Дори във фактическото състояние на нашата църква и на руската църква в днешния момент има общи черти - едно малко презрително отношение към обикновения човек, към неговите болки и проблеми, говорене не в посока надежда за хората, а обратното - порицаване на действията. Виждате ли такива процеси?

Да, напълно - порицаване на нас грешните. По силата не просто на фамилията си, а на фамилната история, моят прадядо, който е дал името на фамилията, е бил свещеник на Пиринска Македония. До ден днешен следващите поколения поддържат гроба му в село Дебрене. Така че – аз не съм безразлична. Израсла съм в такъв културен контекст и може би затова съм и по-чувствителна към всички несъвършенства на днешната религиозна институция и неспособността именно за това, което казвате Вие - да отиде на езика, на равнището на нуждите на миряните. Това не се случва. По-скоро се показва, както правилно отбелязвате, някакво духовно, морално превъзходство, за което ние не сме достойни, никога не можем да дораснем до него.

Няма да спра да питам, а питам от 90-те години, защото бях член на Комисията по вероизповеданията в онези пламенни години, когато не се беше появила Старостилната православна църква, но пък имаше разкол в Синода, бяха големите битки между двете групи в него. Тогава питах и до ден днешен, за съжаление, 30 години по-късно, продължавам да питам – къде е ролята на духовните водачи на нацията, за каквито БПЦ претендират да бъдат, в ежедневните грижи? Нямаше вода дни наред в определени български селища.

Например Плевен - там режимите продължават.

Да. Аз съм била депутат от Добрич – знам, че там имаше постоянен проблем. Толкова години минаха от моето депутатство – 20 години по-късно нищо не се случи, въпреки отчаяни опити и тогава да се подмени водоснабдителната мрежа.

Давам нарочно най-прости примери. Какво се случва с тези драми по пътищата? Какво се случва с починали, поради недобросъвестност българи по различни причини, навсякъде? Утехата в тези най-критични моменти би трябвало да бъде вярата. Нарочно казвам вярата, не църквата, защото в много случаи ние упражняваме нашата вяра в дискретност, в лично тайнство, но те са емисарите на вярата.

И аз виждам, че имаме един много по-видим, много по-енергичен патриарх в момента, в лицето на патриарх Даниил, но виждам и дневния му ред, виждам въпросите, по които се произнася. И да ме простите, и той да ме прости, но това не е ежедневната грижа на българина. Това е големият проблем очевидно и с Българската, и Руската православна църква.

По силата на професията си, познавам начина, по който се проповядва в други църкви, в други общества. Там стремежът е да отидеш и да си говориш с хората от селото, от квартала. Във всички случаи има едно смирение именно от клира, за да бъде наравно и в помощ на миряните, на вярващите, а не обратното. Аз няма да забравя, когато абсолютно безразсъдно Светият Синод продаде българската църква във Вашингтон – и за първи път го казвам публично. Водих отчаяни битки, безуспешни, по силата на другите обвързаности на БПЦ, да се съхрани тази църква. Тя беше стара резиденция на България и при преместването на новия адрес преди много години, беше отдадена за ползване на БПЦ. И тихомълком започнаха да я продават.

Тогава исках да водя разговори с владиката Йосиф в Ню Йорк. Много беше трудно, той все беше зает. Аз му предложих да ми даде ден и час, в който може да го видя – може да е след три месеца, след колкото време ми каже. Разбра се, че няма да се отърве от мен. Направихме срещата, бях там като извънреден и пълномощен посланик на Република България в Съединените американски щати, който представлява всички български институции – включително Българската православна църква.

Няма да забравя – имаше събрани пари от българите за нова църква, за подобряване на тази, която имахме. И му казах: “Заповядайте, елате да видите тези българи, които само от родолюбие и от вяра поддържат църковен живот, духовен живот, събират средства”. Неговият отговор – знаете ли какъв беше? Каза: “Как владиката ще отива при миряните? Те трябва да дойдат при мен”. Признавам, изговорих две-три остри изречения и напуснах срещата. Това е само един пример, който давам. И до днес ние не знаем къде са парите, които бяха получени от продажбата на държавния имот, който беше предоставен на БПЦ.

Интервю на Илияна Маринкова