Мъж уби майката на 5-годишното си дете. Страхът от Истанбулската конвенция и цената на отричането

Софийският градски съд остави в ареста 35-годишния Валентин Василев Той е обвиняем за убийството на Петрана Петкова. Съдът наложи мярка за неотклонение „задържане под стража“. Решението може да бъде обжалвано в тридневен срок.

Адвокатът на Василев поиска по-лека мярка – домашен арест. Като аргумент беше посочено лошото здравословно състояние на обвиняемия. По време на заседанието Василев заяви, че е неграмотен, необразован, не работи и получава пенсия по болест.

По данни от делото той и жертвата имат общо дете на 5 години.

По време на съдебното заседание стана ясно, че Петрана Петкова е убита по особено жесток начин. По тялото ѝ има множество наранявания, нанесени с лопата. Престъплението е извършено в условията на домашно насилие.

За откритото тяло беше съобщено на 29 декември от Столичната дирекция на вътрешните работи. Жената е намерена в късния следобед. От СДВР тогава заявиха, че разследването продължава и повече подробности ще бъдат оповестени на по-късен етап.

Домашното насилие не е „битов инцидент“

Жената е била майка. Убита е с изключителна жестокост. В среда, която би трябвало да е най-безопасната – близките отношения. И както често се случва, трагедията излиза наяве чак когато вече е необратима.

Домашното насилие рядко започва с убийство. То започва с контрол, заплахи, побой, страх. С мълчание. С неглижиране от институции. С оправдания – болен е, беден е, необразован е, „такъв му е животът“.

Нито болест, нито бедност, нито неграмотност са извинение за насилие. Още по-малко за убийство.

В тази история има и дете. Дете, което ще расте с факта, че майка му е убита от баща му. Това също е форма на насилие. Доживотна.

Всеки такъв случай показва едно и също: проблемът не е единичен. Той е системен. И докато домашното насилие продължава да се възприема като „личен въпрос“, списъкът с убити жени ще расте.

Това не е частна драма. Това е обществен провал.

Всеки път, когато жена бъде убита от партньора си, разговорът започва отначало. Със същите фрази. Със същото отричане. И със същото удобно забравяне на Истанбулската конвенция.

Години наред тя беше представяна не като инструмент срещу домашното насилие, а като „заплаха“. Не като защита за жертвите, а като идеология. Обясняваха ни, че няма нужда от нея. Че българското законодателство било достатъчно. Че проблем нямало.

Резултатът е видим.

Всеки следващ такъв случай прави аргументите срещу Истанбулската конвенция все по-празни. И все по-цинични. Домашното насилие не е културен спор. Не е идеология. Не е мнение. То е реалност. И докато продължаваме да я отричаме, ще продължаваме да броим жертвите.