Писмо от Виена. Австрийците гледат на българите като роми

Вижте как продължава.

"...И от години оглавява класацията за най-добър град за живеене непомпозно и съвсем заслужено. Но какво стои зад тази титла и на какво можем да се научим…

Ние, българите, живеем генно с предубеждението, че всякакъв род класации и титли са нагласистика.

И не, че не сме прави от собствената си камбанария. Всички сме чували за еди-кой си конкурс за даден пост в държавната ни администрация, спечелен по втория начин, за това как отново избран роднина на шефа за еди-каква-си позиция, за подмяната на изборите, та включително и за купуването на всевъзможни титли на миски и плеймейтки...

Както и да е.

Заминах за място, за което наистина не може да се прочетат лоши думи. Е, чат-пат се появява някой Фрицъл, държал дъщеря си в мазето, или как беше там – някакъв друг, тийнейджър, който бомбардира сградата си, защото гаджето го зарязало. Но това са някакви изключения, нека сме наясно. Всеки втори, чувайки Виена, възкликва положително. Имидж!

Вероятно като голям процент от българите, та и балканците, защо не, и аз не бях свикнал да спазвам правила, попадайки на това хубаво място. Ама никакви. За първата ми Коледа там майка ми ми дойде на гости. Посрещнах я. Бях ù купил еднодневна карта за градския транспорт във Виена и кротко и мирно се качихме в убана (с други думи – метрото) на път за къщи. На последната спирка се качи контрола. Оказа се, че това, че съм купил карта, не е достатъчно само по себе си. Трябвало е да я маркирам на специално предназначен за целта автомат на влизане в метрото, иначе се водя „чернопътник“.

Е, не ги знаех тия работи, защото картата, с която аз пътувах, беше за студенти и принципът беше друг. Не се маркираше нищо и никога.

Както казах – е, не знаех. Защото не четях, не се интересувах и като цяло се носих по силата на най-малкото съпротивление. Но незнанието не е оправдание, както отсече пък майка ми, след като ни глобиха със… 100 евро.

Празничните ни дни неминуемо се смрачиха. Изпитах чувство за вина, и то не толкова заради сумата, която се наложи да платим, а заради това, че бях научен – от средата в България основно – да не спазвам правила и да си я карам по нашенски. Случвало ми се е в София да ме хванат без билет в ония раздрънкани навремето автобуси 200 и нещо си – просто не си бях купил, честно казано, и когато контролата ме спря, с много усмивки се измъкнах.

Това в Австрия няма как да се случи.

Дори не мога да си го представя. Изхвърлят те като мръсно коте навън и се започват разпитите и общественото мъмрене. Правилно де.

Тази случка с картата не ме научи от първи път, тааа… след време я повторих. Но трети път, категоричен съм пред себе си, няма да позволя да ме глобят.

Вече знам, че евтините номерца могат да ми бръкнат в джоба. Говорим за пари. На нас, докато не ни вземат парите, хич не се освестяваме, да не се лъжем. Тарикатлъкът в чужбина е равен на наказание, а не на поощрение, както, уви, се случва в родината ни…  

Наскоро ми се случи пък да закъснея с плащането на такса за поддръжка на сградата ми – нещо, което правя всеки божи месец. Понякога закъсвам с парите и правя закъснения от 1 – 2 седмици. Този път обаче явно това закъснение не се е понравило на фирмата (и защо да ги интересува…), която поддържа сградата ми, и… получих писмо от районния съд в общината ми по местоживеене. Едва не получих инфаркт, когато видях, че в пощата ме чака препоръчано писмо от съд. Казах си – само дотук не бях стигал. На другия ден взех писмото и се оказа, че въпросната фирма ме осъжда да платя солено с лихвите и адвокатския хонорар за закъснението си - 600 евро. А иначе, ако не бях закъснял, трябваше да платя само 250 евро. Има разлика. Особено когато нямаш парите. Отново ме удари по джоба и честно казано, само аз съм си крив.

Силно се надявам вече да съм си научил урока!

Мой съсед сърбин в кооперацията отсреща пък неотдавна беше глобен, задето го засекли как хвърля хартиите си в контейнер за хранителни отпадъци. Тук всичко е разделно, и то доста отдавна, но балканските ни навици си държат на своето. Е, 750 евро глоба. Следващия път да знаеш, когато си хвърляш нещата. „Ама аз не знаех, моля Ви се.“ Ами да си знаел! Плащай!

Австрия е полицейска държава и в нея с пълна сила важи основополагащият за немскоговорещите страни принцип Ordnung und Disziplin („Ред и дисциплина“). Ред, законност, справедливост на първо място. Научени са. И то – това с научаването е задача на цялото общество, включително и на медиите!

И аз като всички българи зад граница доста често – излъгах, исках да кажа нонстоп – си мисля дали да се прибера в България за постоянно. Да се върна в моята си кочинка, мило казано, където правилата не вАжат и всеки си дерибейства и процедира, както му е кеф и няма да ме закачат за дребни или по-големи провинения, или да се потя като чужденец и мигрант (много модерна думичка в Австрия) в страна, където могат да те глобят за хвърлен фас на улицата, за запалена цигара в зона за непушачи в заведение, за 1 ден закъснение на плащане на глоба и т.н., и т.н., но където все пак имаш защитата на държавата, имаш социално подпомагане, имаш повече, отколкото нямаш, където някой ден ще получавам друга пенсия, макар че ще си бъда тъмен балкански субект.

Има обаче моменти, в които ми липсват адски много това чувство да не спазвам законите и правилата. Аз съм редови българин и нищо човешко не ми е чуждо!

Дори ми идва да напсувам понякога някой студенокръвен австриец, защото те определено не ни обичат...

Та ми се иска ей така да си премина на червено, както пееше Ивана, да си изхвърля опаковката от вафлата на тротоара... Обаче сърце не ми дава. Кристална чистота навсякъде по улиците – богохулство би било да изхвърля и една семчица. Дори започнах да говоря тихо в метрото – нещо, което преди не правех, гръмогласен съм си. И това е част от правилата – в метрото не се говори по телефона, даже има зачертан джиесем на картинка в кръгче. Между другото, това кой не е австриец, лесно си личи, като чуеш високоговорещи, ха-ха. Не че нещо, но по мои скромни и ненастояващи за социологическа извадка проучвания това са тъкмо българи и сърби, ще ме прощавате. А, и турци – и те много джабала-джубалят.

Правилата на чужденците – тъкмо те ги правят успешни, градивни, растящи, сред първите места за живеене… та и за умиране!

Ние обаче имаме друг чип, затова са ни чужди правилата. Дори и г-н Борисов е прав, че мат’рЯлът ни е лош. Непокорни сме. Живеем ден за ден и след нас – потоп. Замислете се – ами че ние май имаме доста общи неща с ромите – обичаме живота, евтиния алкохол, да минем все тънко и да прецакаме другарчето, да не си плащаме сметките, все някой друг ни е виновен. И още, още.

Осъзнавам, че и австрийците гледат на българите като на един вид роми. Роми в белия свят, дошли да им разрушат реда и дисциплината.

Да, не сме като тях. Но и няма съмнение – няма да ги стигнем. На някои народи като нашия просто не им е писано да бъдат аристократи, да стъпвам по оправени тротоари и да не си казват при падането на първия сняг „Честит сняг“, а не „Снегът пак ни изненада“, ха-ха.

И е време да приемем това.

Ние нямаме аристокрация, както и традиции по отношение на спазване на правилата и спазване на реда. Ето защо винаги ще сме далече от „цивиливилизацията“.

Не се учудвайте защо и младите ни хора слушат Криско, а не Хелене Фишер (младо момиче, звезда сред звездите в Германия и Австрия, шлагерна богиня – справка: YouTube), а Криско и Килата. И защо най-често срещаната българска дума по фасади в чужбина е… онази с трите букви.

Какво Ви говоря тук за някакви чужди светове, традиции, правила, ред – толкова далечни реалии от нашата. Нашата действителност, в която, макар и европейци, ама все не сме дотам, ние сме си самобитни, уникални, бамбашка.

Няма какво да говорим – ние сме номер 1! Нали така – който не ни харесва, няма вкус…  А сега дай една ракия!

 Йордан Гергов, Виена
Lentata.com