Реклама / Ads
16| 2614 |31.05.2024 НОВИНИ

Припомниха противоречията около цар Фердинанд. Само негова отговорност обаче ли са мечтите, довели до двете национални катастрофи?

.
Цар Фердинанд
С пренасянето на тленните останки на цар Фердинанд бяха припомнени и противоречията около него - ролята му в Междусъюзническата война и Първата световна. Но мечтите за "национално обединение", довели до двете национални катастрофи, не са отговорност само и единствено на Фердинанд, пише Стефан Дечев.
 

Стефан Дечев, "Свободна Европа". Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

 

Преди дни, след 76 години, бяха пренесени тленните останки на цар Фердинанд от Кобург, Германия в царския дворец „Врана“ в София.

 

По време на дебатите около този акт дори и негови привърженици нямаха колебание около личната отговорност на покойния монарх за неуспеха в Междусъюзническа война (1913 г.), както и в Първата световна (1915-1918 г.).





Те говореха определено за пропилените шансовете за „българското национално обединение“. А и няма как да е иначе около отговорността му, свързана с непомерните амбиции за Цариград, за островите Тасос и Самотраки, или появяващите се през военните години претенции, които трудно могат да се впишат във формулата за „национално обединение“.

 

Но единствено лично негова ли е тази мегаломания? Нека да видим в следващите редове дали е така.

 

Мечтаната екзархийска България на 60-те и 70-те години на XIX в.


Опитите за очертаване на някакво българско народностно пространство започват още по време на църковно-националната борба срещу Цариградската патриаршия в Османската империя.

 

Ето защо още през 60-те години на XIX в. Петко Р. Славейков, роден в Търново в семейството на Рачо Казанджията, редактор на най-популярния тогава български вестник „Македония“, поставя сред „най-славните градове на България“ едновременно Одрин, Солун и Ниш.

 

Дълги години те упорито не слизат от неговото, а и на останалия български възрожденски печат „картографиране“ на българското пространство.

 

И Цариград, и „мечтата за Византия“, не се появяват в главата на цар Фердинанд от нищото. През 1869 г. същият П. Р. Славейков, твърди как „средоточието на България“ е Цариград.





Той дори напомня на своите читатели, вече позапознати и нароилите се не една и две истории на България, как неслучайно „постоянното стремление на нашите деди е било да се установят в този град.“ Освен това напомня след време: „Околностите на Цариград до самите му стени са населени от българи …“.

 

Нещо повече, Славейков дори търси още „български селения“ извън както той я нарича „собствена България“, стигайки до „Епир и Албания“.

 

Не са един и два случаите, когато в разгара на църковната борба, още през 60-те години, българските стремежи виждат в очертанията на Екзархията едновременно присъствие на Солун, Одрин, Кюстенджа, Ниш, та дори Прищина и Призрен. Можем да дадем и още примери, но както виждаме, колективното въображение на различни политически течения от тогавашния български елит е доста смело.

 

„Сан-Стефанска България“ – начинът, по който започва да се нарича Нещото


Ето защо не толкова строгите граници на очертаната на 19 февруари/3 март 1878 г. „Санстефанска България“ се превръщат, както обикновено се смята, в следващите десетилетия в български национален идеал.

 

Оттук насетне тя просто става името, с което започва вече да се нарича Нещото. А то е просто една не толкова реалистична, голяма, обширна и силна „Велика България“ или „Обединена България“, очертала се още през 60-те и 70-те години на XIX в. във въображението на българската политическа класа. В общи линии тя е в немалка степен подвижна и изменчива, но определено се има предвид контрол над необятни територии на Балканите включващи едновременни български стремежи за Солун, Одрин, Кюстенджа, Ниш, но и още Прищина и Призрен.

 

Претенции надхвърлящи очертанията на „Санстефанска България“, но пък приближаващи се до мечтаните едно време екзархийски граници се появяват в българското публично пространство още през 80-те години на XIX. в.

 

На много места можем да се натъкнем по онова време на споменавания на Одрин, Солун, Ниш, Лесковац, Зайчар, Алексинац, дори Призрен и „селата в Белградски окръг“. Не се забравя, разбира се, и Северна Добруджа, също без да е била част от България в Сан Стефано.





Продължава да се подхранва понякога и историческото въображение за самата османска столица. Учебниците по история държат паметта жива. Из печата също могат да се срещнат твърдения как системно преследваната цел от българските царе Симеон и Калоян все още остава задача, която "още до сега стои висяща и неразрешена".

 

Дори на страниците на тежкото списание „Промишленост“ икономистът Стоян Пранчов през 1888 г. изтъква как Цариград щял да бъде «може би бъдещий столичен град на българските царе.»

Всичко това стига за да се разбере, че става дума не точно и не конкретно за „Санстефанска“, а за „Голяма“, „Велика“, „Обединена“, „Симеонова“ България.


Същите мечти през войните


Ето защо в навечерието на „войните за национално обединение“ мисленето за това докъде трябва да се простира България не може да мине без цялата тази емоционална и романтична картография имаща вече близо половинвековен живот, макар и оставаща доста изменчива и гъвкава.

 

Макар да се казва, че националният идеал се въплъщава от някаква „Санстефанска България“, завещана от граф Николай Павлович Игнатиев или от Русия, то това не пречи не само цар Фердинанд, но немалка част от представителите на българската политическа класа да мислят и за нещо повече от нея.

 

Ето защо от време на време се прокрадват стремежи и амбиции за населени места, които не са част от нея. Одрин и Солун ще бъдат там в навечерието на Балканската война. По време пък на „Голямата война“ от 1915 г. насетне наред с амбициите за една регионална българска мини-империя ще се появят отново Ниш, Призрен и земи колкото се може по-близо до Белград.





В този смисъл капаните на мегаломанията обхванала и самия цар Фердинанд както по време на Балканската (1912-13 г.), така и на Първата световна война (1915-18 г.), изпълват българското публично пространство през десетилетията. Има ги и в учебниците по история, където средновековни български владетели са все пред стените на Цариград.

 

Та някои мании, довели до националните катастрофи, не са изключителна отговорност само и единствено на цар Фердинанд.

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 4| 2673 |31.05.2024 Гвоздейков: От МЗ зависи откога с медицинския хеликопер ще започнат да се превозват спешните случаи . 0| 2511 |31.05.2024 След нападение с нож в германския град Манхайм: Няколко души са пострадали . 3| 2504 |31.05.2024 Искат ново извънредно заседание на Народното събрание за Сребреница . 2| 2787 |31.05.2024 75 украинци се върнаха от руски плен, сред тях - герои от остров Змийний и Азовстал. Син видя майка си за пръв път от 2 г. /видео/

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads