Проф. Дичев: Президентът взе да се държи като лелка на опашка - ама цените, ама мирът

Коментар на проф. Ивайло Дичев в DW.

Обзалагам се, че сакралният израз "национално достойнство" е сред най-употребяваните през последните години. И колкото повече се стабилизираше държавата след срива на 1990-те, толкова по-често взеха да го повтарят. Въпрос на достойнство станаха не само призивите срещу затварянето на реакторите в "Козлодуй", нарязването на съветските ракети СС или опазването на розовото доматие, но и на глед нелепи борби като тази за правото да бием традиционно жените си или да не носим маски в моловете по време на пандемията. Те ще ми кажат, аз нямам ли си национално достойнство!

Възрожденски песни и черешови топчета

Обикновено темата извиква представата за битова механа, където юнаците се черпят, а жените режат салатки. Национално достойнство - това един такъв прилив на топлина в гърдите от великите победи на предците. А също справедлив гняв срещу предателите интелигенти, които допускат, че миналото може и да е било по-различно. То е пеене на възрожденски песни, рецитации на дядо Вазов, исторически възстановки с черешови топчета и селфита.

Най-успешно се преживява това национално достойнство, когато насреща имате някой малък и слаб, на когото можете без опасност да наложите волята си. Някое малцинство като ромското или ЛГБТИ например. Някоя малка държава като Северна Македония, пред която да демонстрирате своето величие - както в исторически, така и в съвременно-европейски план.

И ето, че изведнъж срещу нас се изправи истински страшен противник. Русия не само ни спира газа и вече напредва в посока Молдова, но и на няколко пъти ни заплашва с ядрен удар. А впрочем българската публика е пощадена (благодарение на спрените пропагандни канали) и не чува подигравателното имперско отношение, което се лее там по наш адрес. И как реагират нашите бранители на достойнството? Едни се изпокриха, другите сеят паника, тъй както е поръчал Кремъл, а дигиталният народ само това чака, за да почне да препраща постинги за енергиен апокалипсис.

Радев срещу Петков. Генералите срещу "харвардците".

Едно от най-тъжните неща в кризата е поведението на българските офицери. Генерал Румен Радев например можеше да остане в историята с това, че избра страната на гражданите през 2020. Но сега трудно ще се отърве от определението "позорна позиция", което му даде вицепремиерът Асен Василев. Позорна, защото вместо да защити прословутото национално достойнство и да мобилизира гражданите срещу руската заплаха, президентът взе да се държи като лелка на опашка - ама цените, ама мирът. Освен това направи фалшиво внушение, че Германия и Австрия вече са клекнали на Путин и плащат в рубли (съветникът му го каза по-ясно в една телевизия), ерго да се подчиним и ние. После замина за Испания, където се кани да полети с Юрофайтера, за който лобираше преди пет години. Изобщо - язък!

Притеснително е, че не е сам. Генерал Стефан Янев се кани да осребри страха пред Русия, който сам подклажда, в нов политически проект. Предполага се, че в него ще участват много пенсионирани военни - едно съсловие, което традиционно обича да участва в патриотични начинания, където се пишат национални доктрини и се брани достойнство. Само дето това обикновено се случва някъде далеч в миналото, не в настоящето. Един вид приказка, която да разказваш на внуците във военно-историческия музей. Дали са всичките руски агенти - не вярвам. Боя се, че нещо се е случило с българската национална идентичност във времето на комунизма. Онези, които трябва да дават пример за смелост и да водят, днес се крият зад гърбовете на боязливите си съграждани.

Не е ли странно, че истински пример за национално достойнство дадоха именно "харвардците" - онези, които до вчера популистите обругаваха за това, че не знаели как са нещата тук. Петков рискува живота си, за да подкрепи с лична среща украинския президент в Украйна; Василев рискува коалицията с гласуването в парламента за военна помощ и направи дългоочакваната декларация, която да измие срама от лицето на страната ни: "В този конфликт България ще помогне на страната, която се бори срещу агресора".

Спонтанната подкрепа за тези думи са знак за това, че българите искрено искат държавата им да има достойнство. Не само когато става дума за леко художествени теми като кирилицата или произхода на цар Самуил, а и в реална криза като тази. Криза, при която Путин ни използва като опитно зайче, та да види как ще реагират по-сериозните купувачи на газ, а петата му колона вече дори не счита за нужно да се крие.

Фалшивите битки и истинските кризи

Но защо това искане за достойнство идва отдолу? Вероятно причина е липсата на българска аристократична традиция, свързана с усещането за лична чест. Нали знаете, че в България не се е състоял нито един дуел. Всъщност единственият е предизвикан от чужденец - унгарският консул Карли, който се почувствал обиден от депутата Найчо Цанов. След като не бива улучен, последният хвърля пистолета си в знак на протест срещу този средновековен обичай.

Добре, но ако усещането за чест е индивидуално, то достойнството на гражданина е рожба на модерната демократична епоха. Чест имат специални хора, за достойнство днес претендираме всички. И това достойнство иска начело на нацията да бъдат достойни хора, готови впрочем дори да загубят властта си, за да го запазят.

А за тази цел нека първо се научим да различаваме фалшивите битки, които водеха популистите, от истинската, пред която сме изправени днес.