На този ден България изгуби повече, отколкото беше спечелила

От Сан Стефано до Берлин: пътят от мечта до разочарование

Само четири месеца по-рано, на 3 март, Санстефанският мирен договор слага край на Руско-турската война и очертава една голяма, обединена България. За първи път след векове на робство, картата показва България от Дунав до Бяло море, от Черно море до Охрид. Еуфорията е национална, ентусиазмът – заразителен.

Но зад кулисите Европа нервничи. Великобритания и Австро-Унгария виждат в тази „Голяма България“ опасна руска прокси-държава на Балканите. Русия – победителят във войната – трябва да бъде сдържана. Така, без участието на българи, се свиква Берлинският конгрес – от 13 юни до 13 юли 1878 г. – на който историята започва да се пренаписва.

Не трябва обаче да забравяме опита на великите сили да омиротворят Балканския полуостров малко преди това. Русия, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия организират конференция в османската столица Цариград в края на 1876 г. На нея централно място заема т. нар. „български въпрос“, тогава тяхната главна задача е да определят по-нататъшната съдба на българите.

След множество предложения крайното решение взема под внимание английския вариант за съдбата на българските земи и етнос. България е разделена вертикално на източна автономна област с център Търново и западна автономна област с център София. Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска. Двете области са със статут на автономии

По време на преговорите на Цариградската конференция, зад гърба на другите държави в Будапеща Русия тайно финализира с Австро-Унгария приетите договорености в Райхщадското споразумение и сключва с Австро-Унгария секретната Будапещенска конвенция.

С него двете империи си разделят териториите на влияние на Балканския полуостров и предопределят съдбата на България и до днес, като приемат текст, който изключва създаването на голяма държава. Русия поема ангажимента да не възпрепятсва Австро-Унгария при окупация на Хърватия, Босна и Херцеговина, а Австро-Унгария – да не пречи на Русия при инвазия на Балканите, в частност на българска територия.

Макар Русия да е възприемана от българите като освободител, тя се обявява категорично против Съединението на България през 1885 г.

На 6 ноември 1886 г. Русия къса дипломатически отношения с България. Повод е съпротивата на премиера Стефан Стамболов срещу налганите зависимости от руските власти. Стамболов дори обявява мобилизация и готви младата българска армия за евентуална война с Русия.

Какво ни даде – и какво ни отне Берлин

С подписването на договора България формално се появява на картата, но не така, както българите са си я представяли:

Княжество България – създава се като автономно, но васално на Османската империя. Територията му е силно ограничена – Северна България и Софийско.

Източна Румелия – става отделна автономна област под пряката власт на султана, макар и с българска администрация.

Македония, Одринско и Беломорието – остават под пълен османски контрол, въпреки българския характер на населението.

В същото време Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост.
На практика, една нация беше разделена на три и захвърлена в ръцете на различни режими. Санстефанската мечта се стопи в мастилото на чуждите подписи.

Българският въпрос – без български глас

Най-тежкото в Берлин не е само териториалната загуба, а унижението, че бъдещето на народа се решава без негово участие, без негов глас и без негово съгласие. Българите са просто „въпрос“, обсъждан в дипломатическите салони. Не като хора със съдба, а като пионка в голямата игра.

Договор, който роди Съединението – и борбата след него

Иронично или не, именно тази несправедливост ще запали искрата на бъдещи усилия за национално обединение. Съединението от 1885 г., Илинденско-Преображенското въстание, Балканските войни, дори стремежите през XX век – всички те са пряк отзвук от 13 юли.

Берлинският договор не е финал, той е отправна точка. Болезнена, но мобилизираща.

История с тежест, която не бива да забравяме

На този ден, България получи международно признато княжество – но изгуби обединението, самочувствието и правото сама да чертае бъдещето си. И докато Великите сили си тръгваха с дипломатическа плячка, българите останаха със стиснати зъби и зародиш на бунт в сърцето.

13 юли не е просто дата от историята. Това е ден, в който разбрахме, че свободата не се подарява – тя се отстоява.

ФрогНюз