Днес дори когато „не правим нищо“, ние всъщност правим много. Проверяваме телефона. Отговаряме на съобщение. Мислим дали да отговорим на друго. Четем новина, без да я довършим. Поглеждаме календара. Спомняме си, че имаме meeting утре. И още един. И че трябва да сме „на линия“.

Умората от това да си постоянно достъпен

Човекът не е еволюирал да получава по 70 микроизвестия на ден. Мозъкът ни не прави разлика между „важно“ и „просто за сведение“. Всяка нотификация е малък сигнал за тревога. Малко „хей, обърни внимание“. И когато това се случва по цял ден, резултатът е не концентрация, а изтощение.

Тялото може да си почива на дивана, но умът води непрекъсната кореспонденция.

Meeting-ът като социален ритуал

Съвременният meeting често няма начало, край или ясно предназначение, но почти винаги има участници. Понякога те са там, за да присъстват. Друг път – за да кажат нещо, което можеше да е имейл. Или имейл, който можеше да не съществува.

След час „синхронизация“ човек излиза не с яснота, а с усещането, че е бил на работа, без да е свършил работа. Това също е форма на умора – умора от симулирана продуктивност.

Прегарянето вече не идва с драматичен срив. То е тихо. Проявява се като:

– липса на мотивация
– раздразнение от дреболии
– усещане, че всичко изисква прекалено много усилие

Не си на ръба. Просто си постоянно на 70%. И това се оказва по-изморително от спринт.

Почивката, която не е почивка

Гледаме сериал, но с телефона в ръка. Почиваме, но планираме. Спим, но с мисълта за утре. Дори свободното време е оптимизирано – „да не го пропилеем“.

Парадоксът е ясен: никога не изключваме напълно, затова и никога не се възстановяваме напълно.

Може би не сме мързеливи. Не сме и слаби. Просто живеем в режим „винаги включен“. А умората не е провал – тя е сигнал.

Сигнал, че човекът не е създаден да бъде приложение с фоново обновяване.

И че понякога „нищо не правя“ трябва да значи точно това – нищо. Без нотификация. Без meeting. Без чувство за вина.