„Последният лов” уби мита за Живков

Генезисът й набира сила вече 22 години, а поредният опит за подмяната й беше излъченият по bTV филм "Последният лов". Лентата е продуцирана от покойната Радостина Константинова, автор на сценария е журналистът Тодор Пройчев, а режисьор е Огнян Ангелов. Гледах внимателно продукцията им и през цялото време имах чувството, че се намирам отново в малкото кабинетче на Тодор Живков в дома му на улица „Секвоя”.

Да, но това беше преди 20 години и Живков тогава ми разказваше андрешковските си концепции за завой към Запада уж само на мен, но с измамната надежда, че ще излязат като мемоари на френски. Диктаторът се надяваше така да впечатли Запада
 но ако тогава плитките му игрички бяха разбираеми, то сега внушенията на „Последният лов” звучат направо абсурдно и грубо. Грубо спрямо историческата истина, грубо, погазвайки паметта на хиляди невинни жертви на зловещия комунизъм, грубо спрямо днешните и бъдещите поколения, които нямаме право да лъжем.

Безкрайните манипулации през последните 22 години разминаха българите с демокрацията и те останаха в мазето на перестройката. Набутаха народа, без да се усети, в блатото на взаимните безсмислени обвинения – този „лош”, онзи „добър”, и забравиха, че само законът и гарантираното му прилагане може да ги направи свободни човеци. През първите години след 10 ноември подведоха масите да гонят живковизма, за да скрият под кревата уродливата глава на комунизма, а показваха на искащата зрелища публика само вчесаната му опашка, наречена преустройство.

Сменяха се имената и епизодите, но пиесата оставаше една и съща. Единствената, но и най-важна разлика бе, че се подмениха генерациите. На младите трябва да предадем истината, и то цялата за това мръсно и трагично време. Филмът „Последният лов”, който ме провокира към тези размисли, води точно в противоположната посока. В него ярко се налага задълбочаване на фалшификацията и объркване на хората. Внушенията му претендират да са силни, защото почиват до голяма степен и на реално съществуващи факти, интерпретирани обаче само в една плоскост. Манипулацията се извършва в две посоки. Първо, чрез подреждането на фактите и чрез пропускането на други реално съществуващи през този период. И, второ, чрез превратното тълкуване. Ще се спра на претенциите за проевропейски прозрения на Живков. "...Най-важната цел е да използуваме западно-европейския потенциал..... Без Европа ние сме всъщност безсилни.... "  Това са думи на М. Горбачов, изречени през 1987 година пред съветското Политбюро.

Това са думи на главата на съветската империя, така че във вариациите, че Живков се е опитвал да се предлага някому на Запад, няма нищо новаторско и революционно. Още по-малко пък в тях прозира някаква политическа мъдрост. Не само за Живков, но и за Хонекер има свидетелства, че са се опитвали да се спасяват поединично зад гърба на този, който им е поверил навремето властта над сънародниците им. Но проблемът е, че никой от световните демокрации не ги е вземал насериозно.

Третата национална катастрофа официално е призната от българските комунисти чрез отстраняването на Т. Живков от ръководството на партията им. Въпреки това вече 22 години се разпространяват какви ли не митове от комунисти. Първият е, че е съществувала магическата рецепта за спасяването на съветската империя и респективно на българския комунизъм. Титанът на българската политическа мисъл Тодор Живков е открил тази рецепта, но злият и продажен Горбачов не я е приложил и довел преднамерено империята си до разпад. Вече трето десетилетие този мит се поддържа от определени среди в България. Всъщност през втората половина на 80-те години се разиграва най-мащабният политически покер на планетата. В кадъра на този покер Живков е представлявал  една нищожна  запетайка  с която е имал правото да търгува властелинът на Кремъл. Независимо от някои обективни обстоятелства, Живков сам се е поставил в това незавидно положение чрез политиката, която е провеждал по време на царуването си.

Тодор Живков и комунистическото ръководство в края на 80-те г. на миналия век са напълно наясно, че страната реално се намира в дори по-катастрофално финансово състояние от митрополията на империята. Последните години излязоха някои информации, включително и във въпросния филм, че Живков дори е сюрпризирал Щраус с въпрос, какво трябва да направи, за да стане България член на Европейската общност! Още през 1992 година Живков говори по този въпрос пред мен и Румяна Узунова. Той твърдеше и за някакво секретно решение №6 на комунистическото ръководство, прилагането на което според него е осуетено от предал ги на съветите техен комунист – разбирай Луканов. Записът от този диалог е запазен в моя личен архив, а може и да се чуе на сайта Frognews.bg, където е публикуван. Въпреки че всичко това звучи твърде несериозно, все пак показва до каква безпътица са довели страната тогавашните комунистически ръководители. Тези малки васали, които са получили властта си от Москва, усещат първи, че медените им години с Кремъл са минало. Усещат, че великата страна на съветите ще ги похарчи скоро в името на своята собствена защита.

Така са стигнали до положението да са готови да се продадат на всеки. Но тъжната и най-важна истина е, че е нямало кой да ги купи. Доста наивно от страна на Живков е да се надява, че ще намери купувач и спасител, след като 45 г. си заблуждавал народа си, че гради светло бъдеще, а си го набутал във взривоопасен тунел без изход. Не е тайна, че по същото време и Хонекер също се е опитал да се продаде директно на Хелмут Кол, разбирайки, че Горбачов ще го изтъргува. Това е вече известен факт от архивите на Москва * Histoire sevrete de la chute de mur de Berlin – Michel Mayer – Odile Javob *. В твърдението на Живков, че Горбачов го е критикувал за опита му да води сепаратистки преговори със представители на западни страни, няма нищо нелогично, нито пък героично.

България е част от съветската империя и само ръководството на империята може да парафира сделките. Естествено е Горбачов да е недоволен от поведението на някои от васалните ръководители, когато научава, че те се опитват да го прескачат и прецакат със селска хитрост. Отделен е въпросът, че опитите на Живков и Хонекер са били обречени на неуспех  и са предизвиквали само ироничната усмивка на техните западни събеседници, ако изобщо такива опити реално са съществували и не са просто плод на поредната плоска реживковизация. Съвсем в друга светлина биха изглеждали подобни опити за смяна на курса и реформиране на системата, но в друг период от време - например 70-те години на 20-ти век, по време на Хелзинкския процес. Тогава всеки подобен опит щеше да бъде разгледан много сериозно от отсрещната страна. Но след излязлата на международната сцена политика на Горбачов за спасяване на империята чрез отстъпки, включително и териториални, мераците на дребните васали са изглеждали смешно жалки.

Друг мит, който живковистите успяха да прокарат, е за голямата печалба чрез суровините от бившия Съветски съюз. Нещо в тази посока се прокрадва и в коментирания филм. Суровините обаче не придават икономическа мощ - историята го показва. Ако се огледаме, по света ще намерим редица потвърждения. И основното е, че ако те придаваха такава сила, съветската империя не би рухнала никога. Икономическата мощ е пряко свързана с човешкия фактор и със интелектуалния потенциал на нацията. В тази посока комунистическата доктрина, чиято сърцевина е отнемане на човешките и гражданските свободи, на правото на личността на инициатива, сама предопредели края на тези режими.

Неслучайно и самите комунистически величия усещат, че катастрофата идва точно оттук, и предприемат редица палиативни мерки с илюзията да предотвратят позорния край и фалита на една страшна утопия. За една подобна мярка се говори и в „Последният лов” – активиране на дейността на техническото разузнаване.  Българските комунисти не за първи път заблуждават неинформираната публика по тази тема, като се опитват да придават значение, далеч надхвърлящо реалното състояние.  Така че около 10 ноемри 1989 г. и намекванията за западна ориентация няма никаква мистерия. Горбачов се подготвя за изключително важната за бъдещето на империята среща в Малта на 3 декември.

Той няма никакъв интерес да отива с празни ръце и голи обещания в бъдеще време. Лидерът с белег на челото знае, че за оцеляването империята трябва да се свие в границите си и да се освободи от ненужните си части, вместо да изчезне напълно. Българските комунисти, нарекли себе си реформатори, не са нищо друго освен дълбоко уплашени, спасявайки се от потъващия кораб плъхове. На Живков никога не му е минавало в главата да се съпротивлява със сила. Та на какво да се опре – на другарите от отряда „Чавдар”, които дружно го предадоха, и то първи. Позицията на освободилите се от бремето „Живков” е ясна и разбираема. Те хвърлят всички грехове на довчерашния си чорбаджия, обличат белите костюми и искат дори да са им благодарни хората, че са им дали свободата.

Свободата обаче няма край и на нея точка никога не може да се сложи, още по-малко след „Последният лов”, който нагло се опита да гръмне историческата истина. Но въпреки това тя остана жива, защото ловците и въображаемите им цели се оказаха просто спукани гумени кукли и мюрета. Единствената жертва от този лов е митът за добрия диктатор. Как Живков се опита да продаде мемоарите си и защо две големи западни държави му отказаха - четете в следващия брой.

*Петър Бояджиев прекарва близо 11 г. по комунистическите затвори на България. Емигрира във Франция, откъдето подпомага дисидентското движение у нас преди падането на режима на Живков. Казва, че е посветил живота си само на една кауза – да оставим истинската история на поколенията.

Петър Бояджиев