Газ и национална психотерапия

Ивайло Дичев

Представете си софийската разходка на благодарността - от изчезналия паметник на Ленин, през руската църква по булевард „Цар освободител”, покрай паметника на Съветската армия (псевдо-) освободителка… Отношението към Русия у нас следва всичките двусмислия на връзката деца - родители. Не знам дали има друга суверенна държава, в центъра на която да стои конен паметник на чужд владетел. Но не само физическото пространство на нашите градове е доминирано от тежката сянка на смазващата благодарност: в нея ни възпитават от училище.

Спомнете си Петко Славейков:

Руска сила, руска воля,

руска кръв и руский пот

ще избавят от неволя

наший падналий народ

Хайде кръвта някак ще преглътнем, тя си е литературен символ, ама това с потта е наистина обидно. „Падналий народ” дори не си дава труда да се поизпоти, за да си помогне, та се налага да му се потят мужиците от майната си. А защо само на Русия можем да се надяваме?

Защото

„немци, френци, англичани”

Спекуланти са омразни

- Интерес им покажи

Че да виж дела проказни

И чифутски в тях лъжи.

Освен типичния за епохата антисемитизъм, отправката към уж еврейския характер на западните народи означава това, че те са рационални, гледат си сметката, както подобава в капиталистическия свят. Виж руский цар, е най-велик на земята, именно защото прави славни, ирационални жестове – освобождава и заробва, дарява и ограбва.

Отношенията с Русия у нас се преживяват не в плана на интереса и международноправните норми, а в плана на любовта и омразата – така както става в семейството. Дядо Иван значи ту се прибира пиян, пребива внучето и го затваря в килера, после изтрезнява и почва да го обсипва с подаръци.

Енергийната зависимост на България от Русия е пореден епизод в тези двойнствени отношения, породили и основните координати на българската политическа система: русофили и русофоби (впрочем защо почитателите на руската феодално-олигархична система днес се наричат „леви”, продължавам да не разбирам). Из широкия глобален свят сякаш няма кой друг да ни продава енергия, освен братята славяни. Дори и да е вярно, че условията им са най-изгодни, заслужават ли си те, ако ни поставят в пълна зависимост – и за газта, и за петрола, и за ядрената енергетика. Вярно, че за последната криза вината май е у украинците, но как си представяте, да речем, един френски доставчик да спре енергията на германските си клиенти посред зима? Страните от региона дори не бяха предупредени официално, сякаш за да стане физически осезаема детинската им зависимост от руский цар.

Какъв интерес може да има Русия да губи доверието на клиентите си? Ами такъв, какъвто е бил интересът на Александър ІІ да ни „освобождава”, какъвто беше на Брежнев да ни клиентелизира с евтини суровини. Резките скокове от пръчката към моркова и обратно създават психологическа зависимост, малко в стил садо-мазо.

Чисто пазарните отношения (проказни, чифутски) са друго: там неоплетеният възел на любов и омраза, а рационалният интерес е единственото, което свързва продавач и купувач. Една рационализация на българския интерес днес би накарал нашите управници да извадят от иначе изгодните руски енергийни доставки негативите на многогодишната непредсказуемост. Ако все още сме на сметка – добре, ако пък не – дайте да си направим малко по-дългосрочни сметки за това какво печелим и какво губим. Най-важното обаче е нацията да излезе от геополитическия си пубертет и да разплете двусмислените отношения с Русия. (ДВ)