Кадафи през юли 2007, като Сталин, Рузвелт и Чърчил през май 1945

Досега по темата пишеха главно арабисти и колеги, които вече осем години отразяват процеса в Либия. Останалите си мълчахме, за да не раздразним някой, пък и не се считахме за „специалисти" по темата. От нас се искаше само да подкрепяме сестрите в поредните кампании, част от които граничеха с пълното безумие. Спазвахме някакви съмнителни тактики и стратегии за „тиха дипломация", за тайни преговори, за нещо, което е извън нашите възможности и което е „по-така". То не бяха лакардии от Надежда Михайлова, Соломон Паси, от техните колеги в правосъдното министерство, които с важен вид и премрежени от сълзите очи ни поучаваха как да се държим. Ще се въздържа днес да кажа мнението си за тези хора, защото ще изместим темата, а и те заслужават повечко внимание за натворените глупости.

Пълно безсилие, до безпомощност, демонстрира българската държава. Стигна се дотам да се радваме на Буш, който каза в София: „Вече е време българките да се завърнат у дома". Изпонасрахме да благодарим за топлите думи. Сякаш досега не е било „време"! Нашето сервилничене обаче не попречи на Буш да изпрати посланик в Либия, какъвто САЩ не са имали след изтеглянето на мисията отпреди двайсетина години. Такъв е аршинът на Чичо Сам: едни гали по пристите главици, а на други дава с шепи!

Новоизбраният президент на Франция Никола Саркози още по време на кампанията си се зарече, че сам ще отиде да изведе българките от затвора. Месец след изборите съпругата му също отиде в Либия, по своя инициатива. Останалите от ЕС се обидиха, защото заподозряха Франция, че иска да си припише заслугите за „голямото освобождаване". Получи се някак си конфузно, сякаш това е по-важно, отколкото freedom за сестрите... А за това, че Франция продаде оръжие за стотици милиони на Кадафи - нито дума. Защото това е бизес, а другото е някаква обществена работа. За нея отговаря ОФ-то на ЕС-то...

Тони Блеър също отиде в Либия. Затвори се с Кадафи в шатрата му и пиха чай „на четири очи". След това британският премиер каза, че иска да види сестрите свободни, преди да сдаде поста на своя наследник. Постът бе сдаден, бе и приет, а сестрите са още в затвора. За статистиката ще кажа, че Англия също сключи многомилионен договор за продажба на оръжие на Триполи.

Италия също игра активна роля в преговорите или така поне ни се казваше. За което благодарим от сърце. Когато някакъв арабски сайт писа, че Кадафи е покосен от инсулт, а ние го цитирахме в захлас, полковника се обади единствено на италианският премиер Романо Проди да опровергае „новината". Междувременно Рим също продаде военна техника и пушкала на Либия.

Ролята на ЕС също заслужава внимание и блогадорност. Съюза са активира през последната година - осма за сестрите в затворите на джамахирията. Започна се с пестеливи декларативни изказвания и се завърши с официални декларации, от които Муамар Кадафи си го премести... Този човек, някогашен приятел на България и лично на др. Тодор Живков, се прави на ударен до момента, в който се започна разговор за осъдения либийски терорист Абдел Басет Али ал-Меграхи, офицер от службите на Триполи, осъден за атентата над Локърби, в който загинаха 270 души в самолет на американската авиокомпания „Пан Ам" през 1988 г. Меграхи получи право да обжалва присъдата, а обвинението бе разколебано, защото май не бил той човекът с куфарчето взрив. Този

През цялото това време синът на Кадафи - Сейф ал Ислам играеше „доброто ченге" и щом баща му се разпалеше на поредната африканска конференция, той ни успокояваше, че има възможност за преговори, но трябва да се изчака, да не се прибързва. През това време сестрите ни бяха докарани до истерия, а опитите на българската държава да им помогне изглеждаха като опитите на пиян да спре влак. За да е пълно унижението ни, всякакви институции у нас се надпреварваха да ухажват милионера и притежател на дялове от най-големите италиански футболни грандове ал Ислам с организиране на изложби с негови картини, интервюта, в които той бе представен като титан на мисълта, благороден човек и пр. свирки.

Всички опити на Слави Трифонов, Велислава Дърева и още неколцина като тях останаха неразбрани и не успяха да изтръгнат българската дипломация от лапите на приспивната либийска песен. Нещо повече, заради бденията със свещи Трифонов бе мъмрен, че може да обиди либийската чувствителна душа. За крайни и неадекватни бяха обявени политици като Волен Сидеров, които поискаха да обявим война на джамахирията, за да привлечем вниманието на света.

Ще бъда несправедлив, ако каже, че българският президент Георги Първанов, министри, дипломати и политици, не са имали желание да помогнат. Имаха, но не знаеха как. Каквото и да пправеха - удряха на камък. Първанов отиде на крака на Кадафи, но нищо не последва. Знам, ще кажете, че това са тайни, които ние простосмъртните няма как да знаем. По резултатите обаче се вижда, че това са все ялови опити, които едва ли не обслужиха пиарски държавния глава и поне десетина министри. Проведоха се и няколко кампании, в които всички българи бяха призовавани да застанат като един зад сестрите ни. Скучно и тъпо! Постигна се единствено това, много българи да почнат да мърморят, че изкуствено ги въвличат в нещо, което не е тяхно. Защото нямаше ясно изречена кауза: нито от държавния глава, нито от управляващите. Лентички и стъкмени концерти нямаше как да ни изправят така, както се изправиха сърбите по целия свят, когато американски самолети бомбардираха Белград, а след това и други градове... Тук така и не прозвуча титаничния рефрен на Цеца Величкович „Стани Земльо, помогни ни...".

Така минаха осем ужасни години. И ето, че онзи ден се стигна да заветния миг на очакваната развръзка, когато можехме да видим как измъчените българки потъват в сълзите и прегръдките на своите. Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и палестинецът с наш паспорт д-р Ашраф ал-Хаджудж бяха изстрадали своята свобода и имаха право на нея. Но не - оптимистичното freedom заглъхна в процедурите, които Либия издигна като Берлинска стена пред радостта ни...

Часовете се нижеха, а от Либия идваха оскъдни, но затова път гадни новини. Тягостното чакане бе запълнено с коментари и предвиждания, в които оптимизма все по-рядко се усещаше. Защото бе станало ясно, не само на спецовете по темата, че либийците са прекарали всички, най-много нас, и най-вече медсестрите. Те бяха безспорните победители в Осемгодишната война, но това не им стигаше. Искаха пълен триумф и го получиха.

От това могат да се извлекат на първо време очебийните изводи:

1.   Светът разбра за трагедията на заразените над 400 либийски деца със СПИН. Съжали засегнатите семейства и осигури лечението на децата в най-модерните клиники, безплатно, от най-големите специалисти. Вината на изтърбушената здравна система на Либия остана в девета глуха и за нея не се споменава никъде;

2.   Светът даде знак, че не вярва българските сестри да са виновни за заразяването, но в същото време даде правото на либийския съд да решава проблема със средствата, които му бяха известни. В това число никой не надигна глас за физическата и психическа инквизиция, чрез които са били изтръгнати „признания". Както се казва, цялата прогресивна общественост заклейми насилието, но в конкретния случай сестрите отнесоха дървото;

3.   ЕС реши да се намеси тогава, когато стана ясно, че на смърт отиват невинни. Това бе опасна тенденция за самия съюз, а и увреждаше имиджа му като организация. Освен това България стана цлен на ЕС и подкрепата за нея вече бе дори служебна;

4.   Осем години българските политици и президент ни промиваха мозъците с тезата, че няма да преговарят за сделка с Триполи, защото това означавало да признаем вината на медиците. Така или иначе медсестрите вчера подписаха молба до съда, с която молят за неговата милост и признават издадената присъда. Това е пълно признаване на вината, драги държавници, ако още не сте разбрали! Не знаем само защо не стана по-рано, за да спрат мъките български в Либия. Кой нормален човек щеше да се съмнява, че признаваме, за да дадем живот на тези хора?! Но не, тук някакви мозъчни тръстове правеха сметки за имиджа на държавата, за достойнството на българите. Постигнаха едно: Либия ни нанесе удар, който може да се сравнява единствено с ослепяването на самуиловите войници...;

5.   Получихме урок, от който няма да се оправим дълго време. На карта бяха заложени възможностите на управленския апарат у нас. Той се провали тотално, с което загуби и част от доверието на обществото. Вече на всички е ясно, че без чужда помощ нашите сънароднички отдавна щяха да са „намазали" въжето, простете за грубия израз. Но положението е толкова мръсно, че никаква деликатност не му отива;

6.   За сетен път се убедихме в безпомощността на българските магистрати. Днес те се събират спешно при главния прокурор да умуват какви прошения, писма и искания трябва да напишат и пратят до еди кой си в Либия, за да се задейства подписаното споразумение между двете страни още през 80-те години на ХХ век! Това ако не е безумие - здраве му кажи. Какво са правили досега магистратите ни - пълна тайна. Сигурно хванаха атентатора на Манол Велев, или на Емиб Кюлев? На всичкото отгоре разбираме, че над нашите медсестри надвисва нова заплаха - да останат в либийските зандани, докато се точат други дела с други обвинения срещу тях. Питам се, който е готвел папките за преговорите не постави ли текстове с условия, които да изпълнят и двете страни?! Защо се оказахме неподготвени? Излезе, че либийците са по-умни от нас, унижиха ни и ни се подиграха. Може ли някой държавен мъж да се ангажира с мнение колко още нашите ще изкарат в затвора? Няма такъв.

И още нещо. Да речем, че всичко все пак завърши с хепи енд и в един недалечен слънчев ден сестрите ще кацнат на летище София. Ще ги чакат близки, министри, журналисти, обикновени българи и разбира се президентът Георги Първанов. Пиарите са подготвили акции, награждавания, трогателни срещи с работнически колективи, срещи в народното събрание, интервюта, тв предавания и пр. Няма да се учудя, ако някоя от сестрите бъде въвлечена и в предизборната кампания на някоя партия. Всичко това ще изглежда като всенародна радост, като обединение на нацията. Но няма да е!

Защото на мнозина им поумръзна повече от осем години да се повтаря едно и също, а накрая резултататът да зависи от други държави и сили, част от които остават тайна за българското общество. То дори не знае кой е превел 430 млн. долара в сметките на либийските семейства, от които те вече се възползват. Не знаем все още включен ли е в пазарлъка подсъдимия либиец за Локърби. Българите се умориха повече от осем години да ги карат да подкрепят сестрите, без да им се даде право да кажет, че не подкрепят тези, които са призвани да им помогнат по длъжностна характеристика, защото това им е работата.

За да е пълна картината, ще кажа още нещо, което мнозина от вас вече знаят: много български семейства са готови да преживеят драмата на либийските, ако им гарантира някой, че ще получат по 1 млн долара в банковата си сметка. Това е истината. Защото хилядимизерстват, нямата работа или работят като роби. Само че тези „доброволци" не знаят, че ако казусът бе обратен, нашите политици и управляващи нямаше да издействат и една стотинка компенсация. Както не можаха да вземат и един цент от милионите, които ни дължи Ирак и заради което се включихме във войната там. Не само това, но и сами плащаме контингентите си в Афганистан и Ирак, които освен човешки жертви ни струват и стотици милиони. Защото, както казва големият Теди Москов, нашите управляващи са наследници на хан Дупедавко, а не на Аспарух от рода Дуло. За тях изгодата е винаги в единствено число, а не народно дело.

Ето затова Либия спечели войната с България. Ние не само подписахме пълна капитулация, но още дълги години ще плащаме репарации за некадърността на управляващата класа. Огромни и трайни са и пораженията върху българското самочувствие. Неуспехът на българската дипломация, разузнавателни служби, висша администрация, магистрати и президент ще са още един комплекс като котва на шията в компанията на другите в ЕС. По него ще ни познават отдалеч и няма да ни имат доверие. Защото държава, която не е защитила своите както трябва, няма как да го направи за други...

 Автор: Огнян Стефанов