Кой има полза?

Кольо Парамов

Ще започна с три различни случая, всички тематично свъзани с прилагането на закона за досиетата. Ето как зам.-министърът на външните работи доц. Феим Чаушев завършва своята изповед относно този закон: „В случая може би печелят определени хора, но държавата търпи сериозна врада. За мен такова поведение е пълно безобразие. Изцяло споделям мнението на министър Калфин, че законът е „антидържавен"! Не искам да съдя никого, нека историята каже тежката си дума."

Друг уважаван в обществото човек и учен, проф. Георги Фотев, по същия повод  заявява: „Моят случай е зашеметяващ триумф на ДС!".

Полк. Радион Попов, елитен български офицер, владеещ пет езика, каза пред БиТиВи: "Аз изпълних ангажимента си към държавата, но тя ме предаде. Подписал съм декларация, която, ако бях нарушил, щяха да ме разстрелят. А сега някакви си плъшоци ме обвявяват за враг и не носят отговорност за моята декларация."

И тъй като през септември 2007 г. написах писмо до уважаемата комисия с молба да ме освободи от ангажиментите ми да спазвам изискванията на подписаните от мен декларации за опазване на държавната тайна, искам отново да си уточня възможностите в това направление. Отговор от комисията не съм получил, съмнявам се, че ще получа, но се надявам с този текст да допълня темата за досиетата от друг ъгъл.

Наложителността на това ми действие е подвластна на друга логика.

Тя е основание за нас, хората, които сме били анжажирани към изпълнението на по-особени задачи да поставим настоятелно въпроса за отговорността към нас от страна на държавата, парламента и обществото. На практика се реши, че свързаните с ДС  са елементарни клюкари, незнайно какви доносници, изобщо хора от подземието. Тогава защо толкова сме опасни? Опасността касае днес самите нас, защото ние сме презрени. Нима когато съм изпълнявал определени задачи на държавната граница, опасността е дебнела друг, а не мен. Поемал съм съотвенти рискове, защото зад мен е държавата, нейният интерес и убедеността ми да й служа точно. А днес?

Искам да поставя основния, главния въпрос на проблема: Кой има полза от приемането на този закон, от приложението му, след като обществото ни беше се успокоило и бе приело даденост, отличаваща ни от други страни. Тоест  да спрем да се занимаваме с вчерашни работи, а да мислим за утрешния ден, как да осигурим по-добро бъдеще за страната и нейните граждани.

Но някой подготви и реши друго -  да се извадят точно сега архивите и точно сега да се подмени дневния ред на общестовото. Така, първа точка от него стана миналото на бившата държава, а не бъдещето на страната ни.  

Кой е този някой? Кой извади най-голяма полза от това?

Ако успеем да си отговорим на този въпрос, ще се разкрие заложеният чрез закона капан, както и целите на малката група манипулатори, които превърнаха държавата в свой заложник, в свой гарант за лансиране на идеи и схеми, целящи личностно омаскаряване и противопоставяне у нас.

Разкриването на минипулаторите, които майсторски модерираха чувствителността на парламента, налагайки и приемайки този закон, ще съдейства и за разкриването на онези социологически кръгове, които всекидневно баламосват политическата ни класа. И тъй като политическата ни класа е твърде партизирана, твърде неграмотна, много лесно се подведе по манипулаторите социолози.

Съжалявам за проф. Георги Фотев, той наистина е читав човек и учен, но бих го помолил като специалист и той да поработи в тази насока. И заедно с констатацията, че „господарката на живота и смъртта е още полужива!", да ни помогне да научим кои от социолозите  днес съживиха ДС.

Защото сме  принудени да осветлим и уточним "Кой кой е?" в тази мащабна обществена акция. Но да уточним не от позицията на някакво картонче и някакъв протокол за унищожавани архиви, а от позицията на фактите.

Проф. Георги Фотев е може би в състояние да „извади" връзката между днешните му колеги социолози, в миналото активисти  на някогашния „Идеологически отдел" на ЦК. Може би тогава ще научим по-подробно кой персонално през есента на 1989 г. е изтичал да докладва в ЦК, че в подземието на Института по социология  „се подготвя пъклено дело". Тъкмо тези факти днес се премълчават. 

Защото фактите за реживковизираната каста са твърде опасни и не й гарантират спокойствие, властване и розова перспектива в усвояването на новите пари чрез старите механизми, достатъчно добре практикувани от Живков.

Фактите за реживковизираната каста ще докажат, че тя владее, управлява, менажира над 70% от средствата за производство. Наследниците на Живков моделират социологическите проучвания, манипулират чрез медиите пропагандното обслужване на кастата, като подсигуряват тяхното сегашно властване, тяхното бъдеще.

Кой можеше да спъне кастата, по-късно превърнала се в олигархия, в този й стремеж? Само живите свидетели от ДС, които на времето обслужваха кастата. Само те можеха да попречат на новите милионери безнаказано да крадат, само те биха могли да попречат на шмекерите социолози да лъжат за нагласите в обществото ни, да ограничат донякъде главоломното им забогатяване, а от там и до уникалното им оглупяване.

Ето заради това бе извадена ДС на светло - „полуживата господарка на живота и смъртта", както прекрасно я е формурирал проф. Фотев.

През януаури 1996 г. при мен в кабинета ми в БНБ дойде Чудомир Александров. За две седмици направихме четири дълги срещи. Спорихме много, разговаряхме дълго и най-вече за възможностите и перспективата на Жан Виденов и на партията като друг стил на партийно поведение в новата държава.

Чудомир Алекданров мразеше до дъното на душата си Живков. Пак чрез манипулация на ДС Чудомир бе ликвидиран от Живков като управленска перспектива, а той наистина я заслужаваше. Имаше и хъс, и можене, притежаваше ерудиция и управленски талант, но бе опасност за кастата, защото бе надскочил времето и тя го възприемаше като враг.

Между многото говорене Александров ми сподели: "Веднъж Живков, беше по времето, когато се имахме, ми каза следното: Чудомире, мултипликационният подход е интересно нещо, но да знаеш, че тези плямпала от отдел „Идеологическа политика" на ЦК ще представят подхода по партийному, а не прагматично. Тогава за пръв път чух от устата на Живков оценка за прагматиката и за партийността. Днес същите тези - продължи Александров - от „идеологическата политика" ще подсигуряват социологически новия пазарен модел на нашите червени милионери. И „Галъп" в това отношение ще бъде сърцето на новия манипулационен модел, който утре, няма да е късно, ще реживковизира управлението на държавата."

 Уникална прогноза, чрез която Чудомир Александров предвиди бъдещето на държавата. Той познаваше Живковизма из дъно - като съдържание, лъжа и манипулативност.

Днес сме свидетели как Кънчо Стойчев, Андрей Райчев и компания правят точно онова, което предположи Александров. Те всекидневно, ежеминутно и ежечасно, и в национален мащаб, по определението на Ленин, ни информират и преинформират колко добре работи днешната власт. Това те правят с умисъл, за да могат техните съдружници спокойно и необезпокоявани от никого да превърнат България в свое частно голф игрище - как, кога, чрез кого.

Не само това. Да се легитимират като милионери от нов тип, скрита олигархия. Никой досега не ги попита, каква е държавната помощ за „Галъп". Как държавни пари от АЕЦ и от стотици държавни предприятия се превърнаха в „социологически изследвания"?  Как се превърнаха в часна собственост - с голяма, огромна финансова мощ. И как днес голф средата най-спокойно се представя за каймака на пазарното стопанство?

И ето днес, аз, служителят на ДС, прекарал 20 и кусур години от живота си на граничната бразда, заради интереса и сигурността на българската държава, искам да попитам днешната власт:"Кога и как „тези плямпала" - по определението на Т.Живков - станаха милионери? И може ли днешната власт, която те възхваляват ден и нощ, да провери произхода на техните богатства?

Питам ги конкретно и ясно, като бивш служител на ДС. Когато говорим за „чудовището ДС" можем смело да отчетем, че тази служба роди твръде малко милионери. ДС бе използвана като бумеранг за лигвидиране на комунизма, но тя не успя да стори това с Живковизма. Защо ли? Заради наглостта на същите, които до вчера лансираха идеологически „ равенството, правдата и братството". Райчев и Стойчев хитро се вписаха в промяната и успяха да спечелят дори Луканов. През 1993-1994 г. лансираха ОСД, но когато се създаде ГОР - с цел истинска социалдемократическа промяна - те избягаха. Това не им попречи след две години да бъдат първи при стартирането на идеята за Евролевицата, както и да отидат да шепнат съвети на ухото на Костов, да бият дитирамби за новия Стамболов. Докато през пролетта на 2001 г. пристанаха на царя. След като осребри ползите на жълтото управление тандемът успешно се „ашладиса" в новата трипартийна коалиция. И продължава да богатее.

През всичките тези години в „Галъп" много добре знаят дереджето на населението, благодарение на информацията, с която разполагат. „Социалните социолози" обаче си затвориха очите за недоволството на левия, оскотял и остарял български избирател, който им погоди нещо като „шега" и подкрепи появата на „Атака".  

Вместо това Райчев и сие, заедно с  властниците, много умело моделираха другия конфликт в обществото като извадиха на тезгяха ДС. Да, с помощта на една набедена журналистка Ангелина Петрова, Кънчо Стойчев и събратът му Андрей Райчев, с личноно съдействие на министър Румен Петков и любимия му издател Тошо Тошев.

Тази групичка се опита да изхвърли на бунището на историята стотици  българи като ги набеди за „мръсни ченгета", за битови доносници, за злостни клюкари. Те ни бутнаха в помийната яма  на досиетата, за да можем окончанелно и безвъзвратно да бъдем унижени, омърсени, охулени с помощта на  „частната им социология".

Напоследък обаче сме свидетели на друга реалност. Вероятно под натиска на някои бивши офицери, въпросните социолози излизат извън „нормалната си" самоувереност и изпадат в патови ситуации. Интересно в случая е да се надникне  и да се отрази в детайли вътрешното им състояние чрез въшното им поведение. Защото шумът в няколкото социологически главици е толкова силен, че те не се чуват какви ги говорят - опитват се да ни втълпяват до оглупяване различните си и противоположни идеи за втори, трети, пети и десети  мандати на днешния министър-председател.

За мен например, е ясно, че в главата на г-н Юрий Асланов, техен колега с последователни леви убеждения,  шумоли увереността, а и най-вече втълпението, че Станишев не трябва да прави смени под натиск на медиите."Не, това е невъзможно и не бива в никакъв случай!", прошепва вътрешният глас на Асланов, така че при гостуването си в „Панорама" нищо друго не се чу от устата му. Дори слисаният Бойко Василев промърмори, че медиите не искат нищо, а само отразяват политическата реалност.

Всъщност, кой вестник днес пише срещу властта?

Пресата е блокирана и е в пълна зависимост от олигархията. Къде можете да прочетете нещо срещу политиката на Станишев като приложен анализ от леви позиции, независим и различен от становището и подхода на олигархията? Или срещу далаверите на Доган?  След като смениха своя собственик вестниците „Монитор", „Политика" и „Телеграф" окончателно забравиха темата за потайните полети на Сокола. (Да му мисли царят, който няма свои вестници и издания!)

За разлика от Доган, министър-председателят е пред своето Ватерлоо. Той управлява държава, в която има небивало слаба опозиция и алчна, готова на всичко, олигархия. Към тази ситуация трябва да се добавят и словесните шедьоври на Анрей Райчев за „втори мандат", за който Станишев се оказа готов и специално го натърти в речта си пред парламента. Пагубното при него обаче е условието, че възможностите му се изчерпват - няма на кого да се опре. Вътрешният му министър отвори „кутията на Пандора" с досиетата, левите избиратели са ошашавени, а някои от близките му социолози са част от олигархията, чието влияние той може би се надява да ограничи. 

Според мен в главата на Кънчо Стойчев също се борят две уникални противоречия - външно, силата на очилата му все повече внушават и отразяват несъизмеримостта на многото му стодоларови банкноти. А вътрешно тези „гущери" създават такъв смут, че влияят на неспокойната му социологическа мисъл. Стойчев напоследък бърка нещо мисленето с говоренето. Той ту говори за моженето на Станишев, ту за неговата прагматичност, ту за „оживяването на правителството" (то не умирало никога!), но най-важната му мисъл, от която се вълнува, е тази за голф игрището, за новите милиони, за новото имане и вземане.

Това разсейване и отклоняване на мисълта обикновено води до оглупяване, то пък до полудяване. Психологията го доказва.

Затова социолози като Кънчо и Анрей бързо, бързо дефинират проблемите на държавата, като изчистват неизвестното в съдържането и изведнъж изваждат вълшебната рецепта за изцелението й.  В нея има от всичко по малко - в началото пламенна искреност, после дискретна демагогия и най-накрая откровена лъжа.

Така постъпи Кънчо пред Бареков на 12.02. т.г. Водещият го попита как електоратът възприема разминаването между предизборните обещания и следизборното поведение на партийните лидери, а Кънчо се изпусна в следната фраза:"Електоратът винаги губи!"

„Искреният" Кънчо призна нещо важно - че социолозите като него и колегата му Райчев изпадат все по-често в амнезия, когато трябва да обслужат някой от управляващите.

За разлика от Кънчо, Андрей има голяма, авторитетна и умна глава - доста пъти го е доказвал. Но защо тази умна глава понякога залита в безкрайността на утопиите му, в собствената си непрогрешимост? Защо Райчев се самовъзприема като полубог, като последна инстанция?

Заради отмъщението си към Коритаров, Райчев стигна много далеч - отвори война на ДС с необратими за него последствия. Убеден съм, че тази война ще бъде консумирана от Райчев и компания, не заради самата ДС, а заради наглостта, която проявяват. Хем унижават офицерското съсловие, хем продължават чрез манипулациите си да забогатяват и фарисействат.

Вчера офицерите изпълняваха прищевките на отдел „Идеологическа политика" на ЦК, днес искат да ги натикат в кьошето чрез досиета, компромати и с обществената ненавист към тях. Това е парадоксът на днешната държава - тези, които я ограбиха, крадците, викат дръжте злодеите. Но този абсурд не може дълго време да витае в общественото пространство - нито чрез властта, нито чрез онези, които всеки ден я обслужват, като изместват кардиналния въпрос: Кой ограби държавата? И кой има сметка от това и днес да бягаме от конкретния отговор, като се отклонява вниманието на обществото чрез сеири и подигравки над миналото на част от нацията. 

Всичко обаче ще стане ясно, едва когато банковите сметки, които трябва да излезнат, бъдат отворени. Не става дума  за днешните им авоари на социалните социолози, става дума, а за онези от далечната 1990 г. 

Всички, които превърнаха кражбата в поведение, трябва да бъдат показани на българския избирател. И не се съмнявам, че един ден това ще стане. Защото следите остават, дори когато се замитат с лисича опашка...

Държа да напомня на всички, които преескпонираха ДС като вечния зъл гений на промяната. Държавна сигурност бе организация на българската тоталитарна държава. Тя гарантираше държавната цялост и порядък, които отговаряха на тоталитарните способи на управление. 

Отричането на способите и методите на ДС е неминуемо за новите демократични условия. Отричането на оперативните възможности на българските офицери и разузнавачи е грандиозна глупост и тя бе реализирана не без знанието, действията и предварителната подготовка на министър Румен Петков, Андрей Райчев и компания.

Тези типове се опитаха да обезсмислят живота на цяла гвардия български офицери, техните години на служба, доверието им към държавата, принадлежността им към националната идея.

Тези офицери обаче знаеха кой е Живков, сещаха се за неговите прийоми,  но бяха ангажирани завинаги с клетва не към него, а към родината си. Те бяха подписали декларации пред българската държава и нейните държавни тайни, а не пред тайните на фамилия Живкови и тяхното обкръжение.

Нека се знае това и нека се помни.

Както и логичният отговор на въпроса - кой има изгода да ни отклонява внимането от насъщните ни проблеми и да се опитва да подпали публично чучелото на „полуживата ДС"?